Полярните мечки имат една специфична особеност – когато видят брадясалото ми, според Свен - плашещо лице, единствената аналогия, която предизвиквам у тях е – тюлен с наднормено тегло и грозни слънчеви цайси.
Ала мечешкия стомах, както и този на повечето кучета има такива силни киселини, че несдъфкани кокали могат да бъдат разтворени. Ще умра спокоен, без угризения, че често си хапвам сирене. Съвестно ми е - Бриджид Бардо да погне паметта ми, за това че съм предизвикал разхлабващ ефект в някоя дива мечка. Пък и се водя еколог. А в момента ми се ще да бъда ехолот. Би ми помогнало.
Мечката се приближава към мен. Не искам да храня егото си, но сигурно е женска. Може пък и да съм се бил надрусал, докато съм спал, какво пък, случва се. Не минава - на север от 90 паралел, иглата ще се счупи от студ, а пластмасата ще се нацепи, като СССР през 90те. Въздухът е толкова разреден, че почти всичко тлее като цигара.
Загребвам снежна топка и тя попада право в зийналата паст на подвижното палтенце. Мечката не е очарована, даже леко разочарована от съпротивата ми. Усмихвам се неловко - имах плахата надежда, че може да приеме новата ми диета за отслабване със снежни топки. Топи всички мастни клетки, а цеулита сам си тегли ножа. Като, че ли ще демонстрирам съдбата на цеулита нагледно, трябва да поработя върху маркетинга на идеята...
Мечката ще да е Американска – от Демократите, съдейки по благородната възможност, която ми оставя – да се метна в ледения океан. Грози ме опасността да си пукна черепа при гмуркането – ако има глобално затопляне, моля нека влезе сега! Бях останал с впечатлението, че знакът на Демократите е слон, но никога не съм разбирал от символи или намеци – шопландец съм до мозъкът на костите си. А гледайки пухкавата маса срещу мен, скоро ще има основание да кандидатсва за шопландско поданство – 70 кила.
Не твърдя, че имам идеалните пропорции, маса или нещо подобно, но някак ценя всяка клетчица от неугледните си телеса. Сякаш майчински инстинкт се е събудил в мен – харесвам си всяка клетка в мен, като свое дете. Всички по равно, да не се скарат. Не че това би било проблем...Но да се върнем на мечката – гледайки я ми се стори към 55 фунта. При това трябва да вземете джентълменската ми пристрастност в предвид. Значи 60...
Зъбите й сякаш наточвани в продължение на десетки години, като, че ли вода е дълбала скала. Явно в процеса на наточване е огладняла. От друга страна, нямах желание да й развалям емайла или да й досаждам с моята персона. Недай Боже, да й се закачи някое мое сухожилие между зъбите. После едни такива бактерии, ще се заредят - кариес, парадондит и накрая без долна челюст. Вероятно мечката бе пубертет – рискуваше цялото си здраве и живот за подвижна торба с кокали. Кръв. Плът. Добре де - и малко душа. Имайки предвид ситуацията - в процес на изчезване. И все пак, Червената книга не е като за мен, винаги съм си падал по зелено и синьо...
Единственото, което разбрах, е че последното, което е изяла е Херинга. Или нещото, което е погълнала се е препитавало с Херинги. Във всеки случай от езика на тялото долових, че съм го загазил. Разсъждавайки в този ред на мисли, без да ме напуска надеждата за спасение или някакво друго немислимо стечение на обстоятелствата за първи път съжалих, че не посещавах Неделното училище. Жалко, една молитвичка да знаех и ей го на - Раят щеше да е последният ми адрес. Но не! Обичах да чета Том Соер и Хък Фин и да ги имитирам. Поне мога да повторя епизода, където се прави на мъртъв. За жалост само частично. Тъкмо няма да огорчаваме читателя. Драмите винаги са се котирали по-добре. Питай Омир. Нищо, че Езоп си е блъскал по цели нощи главата в Атинската фортификация, в отчаян опит да измисли нещо свежо. После се чудим защо на дребните гърци им куцала артилерията ! Драми от живота, колкото искаш! Нека бъдем по-широко скроени (защото, ако сме по високи, ще си строшим рогата в рамката на вратата) - новите дрехи на царя се изменят всяка секунда – стареем драги, но не остаряваме. Принцовете да му мислят. Аз съм лесен, отадал съм сърцето си, на най-прекрасната принцеса - с кайма и кашкавал... Под какъвто и ъгъл, обаче да гледам мечката, май няма да остарея. Жалко, ще загина млад и грозен. Така, де имах надеждата да разцъфне моята физика като чукна 90. Замисляли ли сте се колко двусмислено звучат, понякога разказите?
Ако имах право на последно желание (ще пробвам с женевската конвенция) щях да си пожелая една туба с паста за зъби. Хващам четката за да освежа лекичко последното си убежище. В смъртта не искам да опознавам устната микрофауна на Мекчата. Да си призная и по цветя не си падам, освен когато ги подарявам - алергичен съм, не че съм толкова зъл! Започвам да прехвърлям книгите, които съм чел или поне тези, за които се сещам. Все някъде трябва да има някоя молитвичка. Така, де хората разпространяват божиите идеи. Ха, сетих се!
-Отче наш, ти който си на небето...а...ъ...как беше по дяволите!
-Да се свети името ти тук и на небето. – дрезгаво се включи Мечката.
-Ъ, благодаря. Та благодаря ти Боже за хлябът, шницелите на баба, хубавата работа дето очевидно ще я загубя. Пази добермана Кенди, грижи се за Софи и да ти е свято името или както беше. Ъ случайно да знаеш някоя будистка молитва, че майка ми беше тайванка?
-Занасяш ме! – рече Мечката – Прабаба ми по чичова линия е била Сакарска мечка!
-Е и? Къде откриваш дедуктивната връзка?
-Ами сакарските мечки са дошли с прабългарите от Индия. Там са ги карали да танцуват на...
-На гъдулки, знам, знам все пак еколог съм!
-Не, на лира! Преди 10 000 години е нямало гъдулки.
-Технически погледнато лирата не е ли голяма и неудобна гъдулка?
-Няма значение, важното, е че коренът на баба ми е от Индия. А там е пълно с будисти.
-Знае ли човек, може и роднини да се окажем.
-Ще ти се!
-Определено. Освен ако нямате канибалски традиции във вашия род.
-Имаш ли нещо за ядене?
-Ами нека да погледна...освен мен самия и няколко кила сухари, май не. – усмихнах се гостоприемно. – Между другото сухарите са много полезни за козината.
-Аз се опитвам да се оттърва от нея. Какво ли не опитах – лазерна епилация, операции, самобръсначка, градинарски ножици, косачка. Нищо не помогна! А и после кожата става груба.
-Хъм. А доста мечоци ли има наоколо?
-Търтеи, всички заминаха за Магадаскар – изучват френски.
-А ясно. – опитах се да избягам от неудобната тема.
-Хм, гладна съм като бяла мечка в Гренландия.
-Аз съм изпосталял, като заблуден шопландски, полярен изследовател в Гренландия, в непосредствен контакт с бяла мечка.
-Цъфнали сме го, та почти сме вързали.
-Аха.
-Ако не те изям, ще умра от глад, а съм бременна.
-Честито! – едва не подскочих от радост, но скоро се опомних. Не харесвах култури, в които изоставят жената в бременност. Ако съм бил някакъв звяр в предишния си живот - пингвин съм бил. Пазил съм яйцето в продължение на 45 дена от студа. После сигурно рибата е умряла от скука. Не сме яли с малкото и както се казва – "passed away". А за наказание съм се превърнал в човек. Хубава работа и хранителната верига – човек дори много пъти да умре, пак се преражда. И пак го хапват. Мъдро, но плашещо.
-Хъм, а аз ако не те изям също съм отишъл защото с тея сухари няма да се оправя.
-Сега само чудо може да ни спаси, особено пък тебе. - усмихна се през зъби, бялата мечка.
-Аха, само чудо ще ни спаси...
Остра болка проряза вратът ми. Хвърлих се на пода на иглуто. Дори се развиках, нормално е при такива обстоятелства.
-Какво сте се развикали, Чудо, та Чудо. Миг спокойствие нямам! Неблагодарна пасмина се оказахте, мечките и хората.
-С корем ли говориш? – попитах Мечката.
-Не гледай мен.
-Може пък някой, когото си изяла да е още жив.
-Хей, не прекалявай!
-Сега пък се правите, че и не ме забелязвате, но когато ви трябвам, само слушам "Чудо, Чудо!"
С Мецана се огледахме нищо ново под абсцисата на иглуто. Хм, странно. Ха! Кафяво петънце. Приближавам се и установявам, че това е бълха.
- Ти тук! – не можах да нацеля думите от вълнени, всъщност ударих няколко странични фрази.
- Сега е моментът да възкликнеш – "Господи видох!"
- Какво си ти?
- Аз съм Чудо.
- На мен пък ми приличаш на бълха. – заяви вещо Мецаната.
- Ти на мен ми приличаш на Хилтън в Рейкявик, озъби се Бълхата, а Мечката дим да я няма. До преди тази случка, не бях забелязъл съзвездието Голяма мечка...
- Чудо, вероятно е станала грешка. На мен ми трябва истинско чудо.
- Че аз какво да не съм силиконова?! Пипни всичките ми крачета са хитинови.
- Убеден съм. – неловко отроних, никога не ми бяха правили такова директно предложение. Пък и аз нали съм момче от глобално село - свят, та тлеят в мен патриархалните традиции на тантристите...
- Ти май не си от най-разговорливата част на човечеството, прощавай - приматите.
- Когато стомахът ми изпълнява композиции от Вивалди на гадулка, немея пред силата на изкуството и бедата на гладът. Пък и не съм убеден дали ме броят откъм човеците. Всеки случай плащам данъци.
- Стига бе! Сега ще ми кажеш, че и ти е студено.
- Както е казъл народът – глад на филийки и студ на кутийки.
- Глупости, не го е казал никой Народ. Беше Франк, ах каква бълха! Ратреперват ми се фасетите по очите, като си помисля. Бяхме в Китай през културната революция. Съвсем логична фраза, не мислиш ли?
- И зашо не си с Франк сега?
- Тъжна история.
- Много весел ли ти изглеждам?
- Не, само пародийно смешен. Всичко започна, когато се преселихме върху една селянка, някъде в среден Китай. Но няколко месеца по-късно, дойдоха санитари. Първоначално всичко беше по старо му – сутрин правихме див животински секс с Франк, вечер близвахме малко блъди мери, а след това ме гъделичкаше с хобот. Ала после, на някой санитар му хрумнала идеята да ги научи как да се къпят. Сякаш потоп отнесе Франк. Аз изгубих срамът си и станах срамна бълха.
- Срамна бълха?
- Като срамните въшки, само че бълха.
- Извинявай, ъ незнаех, такова...
- Не е нужно да се извиняваш, бяха трудни времена...
- Май още са.
- Е ти пък, какво толкова страшно, най-много веднъж да се споминеш.
- Винаги съм си мислил, че човек е уникален.
- Човек, та човек...
- Добре де и бълхите, просто до сега не съм бил бълха. Най-малкото не помня. Но мисълта ми е, че вероятно всяко живо същество е един малък свят. Душата често е толова тъмна и неясна, изтъкана от най-финни паяжини, че се губиш в необятността й. Безкрайна е като...ъъъ безкрайността. Но нима космосът не е?
- И това, къде го прочете?
- Никъде, просто ми хрумна, може и да съм повлиян от нещо, но едва ли сме някакви си животинки, които се хранят, любят и раждат. Например, когато се влюбиш, сякаш се телепортираш в душата на другия. Е, понякога се случват грешки, представяш си едно, а то е друго. Но има души, в които да живееш е невероятно. Не си ли мислиш за някого?
- Да, за Франк, непрекъснато. Толкова ми липсва!
- Значи, не е мъртъв. Докато ти си жива и го обичаш той живее в теб.
- По тази логика умираме, когато някой започне да ни забравя.
- Така се получава, макар, че нямам никкаво сърдечно отношение с данъчният от моят район. Но по-важна е добрата страна. Да се телепортираш чрез обичта. Сякаш е Ноев ковчег спасяващ те от потопите на съдбата и времето.
-Много вдъхновяваща мисъл за преди смърт! Ако можехме и сега да се телепортираме.
-Защо не? Затвори очи и си представи любимият.
-Нали ще заспя и ето ти - "бялата смърт"!
- Не се страхувай. Пробвай.
-Добре. – каза и затвори очи. – Май не става. – отвори очи.- Франк!
- Чудо!
-Треес! – лирично включване на метлата.
- Мръсни бълхи! Сякаш се телепортирате от нищото! – рече санитарят Лю Минг, без да вкуси от чудото на любовта...
No comments:
Post a Comment