Имаш ли огънче?

Можеш да видиш всичко в чаршията на Анталия - уханни подправки от изтока, парфюми от Париж, проститутки от Русия или качествена дрога от Иран. Един мравуняк, по-голям и по-грешен от античен Вавилон.
Мустафа бягаше по една от малките калдъръмени улички и сякаш се бе изплъзнал на преследвачите си. Плячката му не бе особено ценна,но все пак щеше да му стигне за седмица. По улицата се зададе бездомник, когато вече се разминаваха, той го попита:
- Имаш ли огънче?
- Не. – отвърна и отмина още по-притеснен Мустафа.
- Имаш, но още не си го видял. "Поредното луднало старче" - помисли си Мустафа и забърза по пътят си.
Едва на следващия ъгъл забеляза двама офицери разпитващи минувачи. Беше засилил с бърза крачка и всяка промяна в движението му щеше да се набие на очи. Продължи страейки се да не издава бушуващото напрежение. За щастие полицаите не му обърнаха никакво внимание и той изчезна зад следващия ъгъл. Беше спасил плячката си. Едноседмично продължение на живота му. Всъщност последните няколко месеца, всеки удар беше последен. Щеше да се захване с честна работа това си повтаряше, като молитва и също като такава, не се сбъдваше. Не искаше нещо осбено, просто се стараеше да оцелее – да платиш дълговете си и да останеш жив...
Сутринта се събуди изморен сякаш е изтискан и вече непотребен плод. Цяла нощ се луташе из ужасяващи видения и кошмари, нуждаеше се от едно кафе. Облече се набързо и отседна в " Малкия Ню-йорк" кафето на Юсул, поръча си едно гъсто и силно и запали тежките цигари. Вечерта преди да заспи беше прегледал плячката, този път надмина себе си. 150 годишни бижута проиведени по специална поръчка. Непременно щеше да се изнесе и то бързо, тези риби не оставяха нещата така. А турската полиция имаше лошият навик да си върши работата, когато проблемите опрат до големците,ставаше направо прецизна. Кафето не действаше, единственият ефект, който донесе бе да го изнерви. Странна тежест се носеше из въздуха и не беше нито смогът, нито ориенталската музика. Някакво очакване свисше, за нещо лошо. Тогава забеляза пожарната кола паркирана на съседният тротоар и пожарникарите останали в предградията на съзнанието му придобиха очертания пиещи кафето си на съседната маса. Дали това е лошо предзнаменование? Или може би....
Разнесе се вой на сирени, скоро съгледа първата патрулка да барикадира долния изход на площада. След това зад себе си долови шума от друга. Нямаше съмнение, че са по петите му, кварталът бе спокоен и присъствието на блюстители на реда - рядкост. Стана и побягна без да има идея какво да стори в последствие. Завардят ли изходите единственият му шанс да се измъкне от примката бе да полети, а това не бе лесна задачка без крила.Вече бяха там, като цербери на Адови врати, заграждащи всяко малко изходче. Тогава в съзнанието му отново се появи пожарната кола, притича към нея и за щастие вратата се оказа отворена. Ключовете сякаш очакваха тъкмо неговите пръсти и го привикваха от машинното табло. Усетили се какво става пожарникарите хукнаха след него. За късмет Мустафа имаше ловки и бързи пръсти, под които двигателя изръмжа, като дракон и колата потегли. Включи сирените и така реализира една от детските си мечти - обикаляйки града с шум и блясък. Когато приближи патрулката, намали, преценявайки дали има шанс да ги заблуди, че е редови пожарникар, изскочил облечен цивилно от дома си, повикан по спешност? Трябва да се пробва. Измир не бе любимият му град, но и затворът не го биваше. Като точното момиче, с кофти дрехи....
Полицаят ловко се хвърли в патрулката, направи му път и му махна за поздрав. Мустафа отвърна на поздравът и натисна газта, оставаше му да паркира близо до дома си, за да събере ценностите си и да се изенсе. Но накъде? Най близо беше Сирия, поназнайваше арабския, защото работи 3 години на строеж в Ливан. Докато се връщаше към онеи тихи години съзря в огледалото за обратно виждане как групата пожарникари от кафето достигат до патрулката и тя със свистене потегля. Може би нямаше да стигне Сирия. "Каквото отреди всемогъщия" - тръпки на страх преминаха през гърбът му.
Колата се носеше като ламя по малките улички, но патрулката беше скъсила дистанцията на около 300 метра. Скоро щяха да го застигнат, което беше една от бедите ,защото вероятно вече имаше и хайка по дирите му. Въпрос на време беше да го хванат в клопка, а нямаше и никакво оръжие. Не, че един револвер ще те избави, но си е за предпочитане сам да си теглиш куршума, отколкото друг да ти направи подобна „услуга”.
На завоя видя нова патрулка и едва избегна удара. Съвсем не бе очаквал толкова скоро примката да се затегне. Все пак, закачи дясната й гума и изкара един потенциален участник в гонката - "Фенер-Бъхче - Мустафа, 0 на 1!" . Тогава в далечината съзря черният дим - като от горяща пласмаса и килими, беше тъкмо в посоката му, а колата, която шофираше, бе предназначена точно за тези къщи. Нямаше откъде да знае, а вината не е негова...
Къщата вече придобиваше очертания на улицата пред нея се бе събрала тълпа. Намали, когато различи бездомникът от предишния ден и спря. Просякът го приближи и попита:
- Имаш ли огънче?
- Имам - рече Мустафа дрезгаво.
Слезе от камьона и съзря жената и малкото в ръцете й, които се задушаваха на малката тераска. Нещо топло в Мустафа сякаш се зараждаше. Той или другите? Винаги ли щеше да спасява своята кожа? Обърна се към стареца и видя в бадемовите му очи собственото си отражение, пречупено от сферичното око. Усети топлина и сързя огнената арабеска на собственият си дух.
Хората разправят, че когато Мустафа прехвърлил майката и детето от горящата къща на стълбата, къщата се срутила. Огънят бил толкова мощен, че всички притворили очи, за да се предпазят от искрите. Следващият момент оранжеви пера се посипали по цялата улица.
Има хора, които развяват огнени знамена и лозунги през целият си живот, но огънят в тях е абстрактна сила – светлина от крушка. Други горят със студен пламък отвътре, за да изгорят, като звезда един ден.

Плашило за Смирна

Седиме си с Бат Емо пред караулното, напълнили бузи с цигари, едва преглъщащи коледни курабайки и си мислиме колко просто нещо е животът. Сега е моя смяна да мисля, та мисля и за двама ни, какво нещо е това времето? Днес относително, утре линейно пък в други ден - кално. Така днес майките ни са донесли по един самун и козунак - коледата идвала след четири дена. Ще си кажете, какво значение има това за някакави си ефрейторчета от 7 рота на линията Добро Поле? Но ми посочете, само един генерал, който може да подрани коледата с 4 дни! Само посредством нашите стомаси и глад го сторихме с Бат Емо! Даже Негово Царско Височество не го владее това!
Като стана на въпрос за големи санове не си мислете, че и те не научкват шмекериите относно времето. Охо! Бива си ги и още как! Така на 1 ноември, независимо от просветата, дето се разстилаше навред, що на Кирилица пише се, из нашите окопи - мъгла, като от онези дето с трион да ги режеш. Пък после от мъгливите дъски си сковаваш обор, нацепваш няколко мъглявинки и пуши цяла зима коминът. За да е по-интересно, тези мъгляви палети са като перце леки. Ще си рекат всички, изискани госпожи, които се сбират на площада на Славейковите - " Тези сарсами, живот си живеят, а ние изнасяме тежестта на цялата война!". Да но всеки войник си има старшина Станимиров. От нашта рота имам предвид. И мъглявите ни дворци, бързо се превръщат в дим и пепел.
Онзи ден с Бат Емо тъкмо сме сложили противогазите и си дялкаме апликации от хлорният облак на французите, чуваме пронизителен вик - "Бакаров, Стоилов що радите?". Поокопитихме се, поиздължиха ни се зурлите, но чест отдадохме. "Пак ли с това проклето изкуство ми се занимавате?! Режат си те апликации по цял ден, затварят ми и отварят разни там прозорци в мъглата, а другите да пушат в окопа! Така ли е?" Бат Емо тъкмо започва с увода на защитата - преди влизането във войната, го приеха в правния факултет. За късмет, лош или хубав, но в сесията го взели войник. Трябва да са налице два фактора, Бат Емо да завърши право: 1) Проф. Сотиров да е някъде по линията Поликастро - Прилеп ангажиран с тежките боеве. 2) Бат Емо да се върне, жив, ако не здрав поне с дясна ръка. От друга страна, ако Бат Емо не се върне, проф. Сотиров, никога няма да има шансът да го скъса...Тези ми мисли, бяха накъсани от свистенето на граната, която сякаш прокарва, студените си ръцете, както Лора, с разликата, че тук не ти причернява от удоволствие.... Без да чакам заповед, пускам димката, за да затворя процепът в хлорният облак и се провиквам през противогаза "залегни". Отскачаме на близкият Венерин хълм...

Следващата семица се изнизва незабелязано. Това е често срещано ясвление във войните - тръгнеш ли да отбелязваш всеки ден вече си погубен. Нима някой може да издържи...от колко време сме тук - 1916? Само, че кой ден и година сме днес? Знам само, че утре е денят на свинското с боб. Седмиците тук са променливи - сякаш се разтягат в лещените делници и ние като да прескачаме от локва на локва, за да се доберем до заветните ребърца.
Зажужава новината, че трета Гръцка дивизия ще напада. И 17 английска армия. И френският чуждестранен легион. Последните не ги броим - нали са чуждестранни, значи не са французи. На Бат Емо, не му пречат. Нито пък на мен...лягаме по-рано, изяждайки всичко, което имаме, изпушвайки тютюнът до последната стърготина. Утре може да не ни е нужен...
Събужда ни страшен тътен. Изтърсваме се от леглата, вече облечени, изръсвайки роса от одеалата. Близнаците Маркови ги няма в леглата им. На мястото, където спаха зее кратер, Единият Марков бил роден в Пловдив, другият в Карлово. Но си приличаха, като две капки вода. Изпариха се. Късметлии, до кога ли ще откараме ние? Оттатък дали се питат същото, френски, австралийски и всякакви момчета? Нямам много време за разсъждения, "войниците не трябва да мислят, а да действат" , а аз съм една машина за действие. Излизайки от землянката, на щикът ми попада тъмно момче, вероятно от чуждестранните. Изсвистява покрай Емо свинец, обагряйки бялата му куртка в червено. "Мартеница" - казва и се усмихва, а ние продължаваме да напояваме отечеството с чужда кръв. Денят се стопява, както блясък в мъртви очи.
Разказах ви за големите хора - главата. Получава се обаче нещо странно - като нисък мъж с големи претенции. От начало нашата седма рота бе известна с прекрасното продоволствие и пълният си състав. После със съствът й, не толкова пълен, но намаляващ, с увеличаването на славата ни, на непробиваема рота...група, формирование. От единият край на районът ни до самият му друг, преброявам 79 момчета. Англичаните и французите си мислят, че все още сме рота - всеки ден изправяме падналите при откоси или експлозии плашила. Плашилата стават все повече.Рота от плашила. Един ден моето място и това на Емил ще бъдат заети. Но днес имаме по-големи тегоби - при последната атака сме изгубили поп купа и асо пика...
Онзи ден отново плъзна слух за атака на противникът, окопите тръгнаха да се запълват, така, че пълзенето не е както преди, ала всеки го усеща в атмосферата. Мъртвите го разбират под земята. Не са намерили покой, одеве и след експлозиите хиляди трупове ще бъдат разровени отново. Онзи ден, защото всеки ден е онзи. Как ще бъде утре, ще узнаем в други ден. И не всеки от нас. Французите нападат по-рано отколкото сме предполагали. Картечарят Страхил яростно отбранява гнездото си, като скален орел. От другата страна Петър крещи "огън и жупел" пръскайки земята пред противниковата линия на камъни. Държи си на името. Йосиф има пушка с увеличителна леща, прицелвайки се в радистите и артилеристите на противникът ни, не веднъж ни е спасявал. Йосиф е нашият ангел хранител. Някой ни заплашва и като добрият войвода, той се появява, за да скъса оковите.
Французите не очакват такава съпротива, те знаят, че сме свършили храната, по-важното - тютюнът, че децата и жените ни зад фронта, гладуват, за да можем да погладуваме и ние с един патрон повече. Те воюват. Но с Емо само играем. А сега ни липсват две карти...Обръщаме ги на бяг. Изскачаме, като бълхи от окопът и от яма на яма, от пора на пора в земната кожa достигаме техният окоп. От мъглата изплуват фигурите на дивите северняци. Разчистваме един сектор. Не убиваме никого - те ще се оправят. Да, ще се оправят, но не смеем да погледнеме никой намушкан вече от нас и те имат близки някъде там...в едно от прикритията им откриваме консерви телешко, самуни, сирене и заветните карти. На излизане забелязваме огромните пакети тютюн и захвърляме самунът и сиренето.
Докато се прикриваме на връщане сме отворили и изяли две консерви. Сега или никога! Останалите разделяме, както и тютюнът с другарите си. Вечерта е обсипана със звезди, някъде отвъд облаците. Знаем го, но повече го предполагам и чувствам. И Слънце има, но сега грее за някой друг. Старото тесте карти се използва за писма. Пада ми се асо купа.
Англичаните са наред, отмъщават за вчерашният ни контра-удар. Заели сме позиции в окопите. Емил пише стихове за Смирна чакаща го някъде там у дома, отправила канеленияте си очи със сляпа надежда на юг. Аз обмислям една идея за артистичността на малките частици в нас, като едно цяло. Та погледнете само Емил! Никога не бихте казали, че е умен и талантлив. Но ще го почувствате. От време на време стреляме, някъде в посока на тяхната линия. Просто отвъд. Емил се надига, негов ред е. Стреля и отново кляка. Капките се прокрадват през гравитацията - те са заместител на времето. Господ е пленник на водата - целува ни с реките, лекува ни с дъждът, измива споменът за нас с вълни. Поемата за Смирна се въргаля вече 5 минути в локвата пред Емил. Макар и меланхоличен, е станал доста муден. Сбутвам го, за да си я прибере. Не ми отговаря. Утре ще поставя ново плашило. Плашило за Смирна...

Чудото на любовта

Лаят ме сепна, плъзнах ръката към харпунът, но него го нямаше. Огледах ‎се – изчезнал е. Проблемите са като бълхите, разножават се по-бързо отколкото, ‎можеш да регистрираш. А това определено е някакъв вид неприятност. С ‎класификацията, на който ще се заема в случай, че избегна Създателят или ‎Спасителя, не помня вече.
Полярните мечки имат една специфична особеност – когато видят ‎брадясалото ми, според Свен - плашещо лице, единствената аналогия, която ‎предизвиквам у тях е – тюлен с наднормено тегло и грозни слънчеви цайси.‎
Ала мечешкия стомах, както и този на повечето кучета има такива силни ‎киселини, че несдъфкани кокали могат да бъдат разтворени. Ще умра спокоен, ‎без угризения, че често си хапвам сирене. Съвестно ми е - Бриджид Бардо да ‎погне паметта ми, за това че съм предизвикал разхлабващ ефект в някоя дива ‎мечка. Пък и се водя еколог. А в момента ми се ще да бъда ехолот. Би ми ‎помогнало.‎
Мечката се приближава към мен. Не искам да храня егото си, но сигурно ‎е женска. Може пък и да съм се бил надрусал, докато съм спал, какво пък, случва се. Не минава - на север ‎от 90 паралел, иглата ще се счупи от студ, а пластмасата ‎ще се нацепи, като СССР през 90те. Въздухът е толкова разреден, че почти всичко ‎тлее като цигара.‎
Загребвам снежна топка и тя попада право в зийналата паст на ‎подвижното палтенце. Мечката не е очарована, даже леко разочарована от ‎съпротивата ми. Усмихвам се неловко - имах плахата надежда, че може да ‎приеме новата ми диета за отслабване със снежни топки. Топи всички мастни ‎клетки, а цеулита сам си тегли ножа. Като, че ли ще демонстрирам съдбата на ‎цеулита нагледно, трябва да поработя върху маркетинга на идеята...‎
Мечката ще да е Американска – от Демократите, съдейки по ‎благородната възможност, която ми оставя – да се метна в ледения океан. Грози ‎ме опасността да си пукна черепа при гмуркането – ако има глобално затопляне, ‎моля нека влезе сега! Бях останал с впечатлението, че знакът на Демократите е ‎слон, но никога не съм разбирал от символи или намеци – шопландец съм до ‎мозъкът на костите си. А гледайки пухкавата маса срещу мен, скоро ще има ‎основание да кандидатсва за шопландско поданство – 70 кила.‎
Не твърдя, че имам идеалните пропорции, маса или нещо подобно, но ‎някак ценя всяка клетчица от неугледните си телеса. Сякаш майчински ‎инстинкт се е събудил в мен – харесвам си всяка клетка в мен, като свое дете. ‎Всички по равно, да не се скарат. Не че това би било проблем...Но да се върнем ‎на мечката – гледайки я ми се стори към 55 фунта. При това трябва да вземете ‎джентълменската ми пристрастност в предвид. Значи 60...‎
Зъбите й сякаш наточвани в продължение на десетки години, като, че ли вода е ‎дълбала скала. Явно в процеса на наточване е огладняла. От друга страна, нямах ‎желание да й развалям емайла или да й досаждам с моята персона. Недай Боже, ‎да й се закачи някое мое сухожилие между зъбите. После едни такива бактерии, ‎ще се заредят - кариес, парадондит и накрая без долна челюст. Вероятно ‎мечката бе пубертет – рискуваше цялото си здраве и живот за подвижна торба с ‎кокали. Кръв. Плът. Добре де - и малко душа. Имайки предвид ситуацията - в ‎процес на изчезване. И все пак, Червената книга не е като за мен, винаги съм си падал по зелено и синьо...
Единственото, което разбрах, е че последното, което е изяла е Херинга. ‎Или нещото, което е погълнала се е препитавало с Херинги. Във всеки случай от езика на ‎тялото долових, че съм го загазил. Разсъждавайки в този ред на мисли, без да ‎ме напуска надеждата за спасение или някакво друго немислимо стечение на ‎обстоятелствата за първи път съжалих, че не посещавах Неделното училище. ‎Жалко, една молитвичка да знаех и ей го на - Раят щеше да е последният ми ‎адрес. Но не! Обичах да чета Том Соер и Хък Фин и да ги имитирам. Поне мога да повторя епизода, където се прави на мъртъв. За жалост ‎само частично. Тъкмо няма да огорчаваме читателя. Драмите винаги са се ‎котирали по-добре. Питай Омир. Нищо, че Езоп си е блъскал по цели нощи ‎главата в Атинската фортификация, в отчаян опит да измисли нещо свежо. После се чудим защо на дребните гърци им куцала артилерията ! ‎Драми от живота, колкото искаш! Нека бъдем по-широко скроени (защото, ако сме по високи, ще си строшим рогата в рамката на вратата) - новите дрехи на царя се изменят ‎всяка секунда – стареем драги, но не остаряваме. Принцовете да му мислят. Аз съм лесен, отадал съм сърцето си, на най-прекрасната принцеса - с кайма и кашкавал... Под какъвто и ъгъл, обаче да гледам мечката, май няма да остарея. Жалко, ще загина млад и грозен. Така, де имах надеждата да разцъфне моята физика като чукна 90. Замисляли ли сте се колко двусмислено звучат, понякога разказите?
Ако имах право на последно желание (ще пробвам с женевската конвенция) щях да си пожелая една туба с ‎паста за зъби. Хващам четката за да освежа лекичко последното си убежище. В смъртта не искам да опознавам устната микрофауна на Мекчата. Да си призная и по цветя не си падам, освен когато ги подарявам ‎- алергичен съм, не че съм толкова зъл! Започвам да прехвърлям книгите, които съм чел или поне тези, за които се ‎сещам. Все някъде трябва да има някоя молитвичка. Така, де хората ‎разпространяват божиите идеи. Ха, сетих се!‎
‎-‎Отче наш, ти който си на небето...а...ъ...как беше по дяволите!‎
‎-‎Да се свети името ти тук и на небето. – дрезгаво се включи Мечката.‎
‎-‎Ъ, благодаря. Та благодаря ти Боже за хлябът, шницелите на баба, ‎хубавата работа дето очевидно ще я загубя. Пази добермана Кенди, ‎грижи се за Софи и да ти е свято името или както беше. Ъ случайно ‎да знаеш някоя будистка молитва, че майка ми беше тайванка?‎
‎-‎Занасяш ме! – рече Мечката – Прабаба ми по чичова линия е била ‎Сакарска мечка!‎
‎-‎Е и? Къде откриваш дедуктивната връзка?‎
‎-‎Ами сакарските мечки са дошли с прабългарите от Индия. Там са ги ‎карали да танцуват на...‎
‎-‎На гъдулки, знам, знам все пак еколог съм!
‎-‎Не, на лира! Преди 10 000 години е нямало гъдулки.‎
‎-‎Технически погледнато лирата не е ли голяма и неудобна гъдулка?‎
‎-‎Няма значение, важното, е че коренът на баба ми е от Индия. А там е пълно с будисти. ‎
‎-‎Знае ли човек, може и роднини да се окажем.‎
‎-‎Ще ти се!‎
‎-‎Определено. Освен ако нямате канибалски традиции във вашия род. ‎
‎-‎Имаш ли нещо за ядене?‎
‎-‎Ами нека да погледна...освен мен самия и няколко кила сухари, май не. – усмихнах се ‎гостоприемно. – Между другото сухарите са много полезни за ‎козината.‎
‎-‎Аз се опитвам да се оттърва от нея. Какво ли не опитах – лазерна ‎епилация, операции, самобръсначка, градинарски ножици, косачка. ‎Нищо не помогна! А и после кожата става груба. ‎
‎-‎Хъм. А доста мечоци ли има наоколо? ‎
‎-‎Търтеи, всички заминаха за Магадаскар – изучват френски.‎
‎-‎А ясно. – опитах се да избягам от неудобната тема.‎
‎-‎Хм, гладна съм като бяла мечка в Гренландия. ‎
‎-‎Аз съм изпосталял, като заблуден шопландски, полярен изследовател ‎в Гренландия, в непосредствен контакт с бяла мечка.‎
‎-‎Цъфнали сме го, та почти сме вързали.‎
‎-‎Аха.‎
‎-‎Ако не те изям, ще умра от глад, а съм бременна.‎
‎-‎Честито! – едва не подскочих от радост, но скоро се опомних. Не ‎харесвах култури, в които изоставят жената в бременност. Ако съм ‎бил някакъв звяр в предишния си живот - пингвин съм бил. Пазил ‎съм яйцето в продължение на 45 дена от студа. После сигурно рибата е умряла от скука. Не сме яли с малкото и както се казва – "passed ‎away". А за наказание съм се превърнал в човек. Хубава работа и ‎хранителната верига – човек дори много пъти да умре, пак се ‎преражда. И пак го хапват. Мъдро, но плашещо.‎
‎-‎Хъм, а аз ако не те изям също съм отишъл защото с тея сухари няма ‎да се оправя.‎
‎-‎Сега само чудо може да ни спаси, особено пък тебе. - усмихна се през ‎зъби, бялата мечка.‎
‎-‎Аха, само чудо ще ни спаси...‎
‎ Остра болка проряза вратът ми. Хвърлих се на пода на иглуто. ‎Дори се развиках, нормално е при такива обстоятелства.‎
‎-‎Какво сте се развикали, Чудо, та Чудо. Миг спокойствие нямам! ‎Неблагодарна пасмина се оказахте, мечките и хората. ‎
‎-‎С корем ли говориш? – попитах Мечката.‎
‎-‎Не гледай мен.‎
‎-‎Може пък някой, когото си изяла да е още жив.‎
‎-‎Хей, не прекалявай!‎
‎-‎Сега пък се правите, че и не ме забелязвате, но когато ви трябвам, ‎само слушам "Чудо, Чудо!"‎
‎ С Мецана се огледахме нищо ново под абсцисата на иглуто. Хм, ‎странно. Ха! Кафяво петънце. Приближавам се и установявам, че това е ‎бълха. ‎
‎- Ти тук! – не можах да нацеля думите от вълнени, всъщност ударих ‎няколко странични фрази.‎
‎- Сега е моментът да възкликнеш – "Господи видох!"‎
‎- Какво си ти?‎
‎- Аз съм Чудо.‎
‎- На мен пък ми приличаш на бълха. – заяви вещо Мецаната.‎
‎- Ти на мен ми приличаш на Хилтън в Рейкявик, озъби се Бълхата, а ‎Мечката дим да я няма. До преди тази случка, не бях забелязъл ‎съзвездието Голяма мечка...‎
‎- Чудо, вероятно е станала грешка. На мен ми трябва истинско чудо.‎
‎- Че аз какво да не съм силиконова?! Пипни всичките ми крачета са ‎хитинови.‎
‎- Убеден съм. – неловко отроних, никога не ми бяха правили такова директно ‎предложение. Пък и аз нали съм момче от глобално село - свят, та тлеят в мен патриархалните ‎традиции на тантристите...
‎- Ти май не си от най-разговорливата част на човечеството, прощавай - ‎приматите.‎
‎- Когато стомахът ми изпълнява композиции от Вивалди на гадулка, ‎немея пред силата на изкуството и бедата на гладът. Пък и не съм убеден дали ме броят откъм човеците. Всеки случай плащам данъци.‎
‎- Стига бе! Сега ще ми кажеш, че и ти е студено.‎
‎- Както е казъл народът – глад на филийки и студ на кутийки.‎
‎- Глупости, не го е казал никой Народ. Беше Франк, ах каква бълха! Ратреперват ми се фасетите по очите, като си помисля. Бяхме в Китай ‎през културната революция. Съвсем логична фраза, не мислиш ли?‎
‎- И зашо не си с Франк сега?‎
‎- Тъжна история.‎
‎- Много весел ли ти изглеждам?‎
‎- Не, само пародийно смешен. Всичко започна, когато се преселихме ‎върху една селянка, някъде в среден Китай. Но няколко месеца по-късно, ‎дойдоха санитари. Първоначално всичко беше по старо му – сутрин ‎правихме див животински секс с Франк, вечер близвахме малко блъди ‎мери, а след това ме гъделичкаше с хобот. Ала после, на някой санитар ‎му хрумнала идеята да ги научи как да се къпят. Сякаш потоп отнесе ‎Франк. Аз изгубих срамът си и станах срамна бълха.‎
‎- Срамна бълха?‎
‎- Като срамните въшки, само че бълха.‎
‎- Извинявай, ъ незнаех, такова...‎
‎- Не е нужно да се извиняваш, бяха трудни времена...‎
‎- Май още са.‎
‎- Е ти пък, какво толкова страшно, най-много веднъж да се споминеш.‎
‎- Винаги съм си мислил, че човек е уникален.‎
‎- Човек, та човек...‎
‎- Добре де и бълхите, просто до сега не съм бил бълха. Най-малкото не ‎помня. Но мисълта ми е, че вероятно всяко живо същество е един малък ‎свят. Душата често е толова тъмна и неясна, изтъкана от най-финни ‎паяжини, че се губиш в необятността й. Безкрайна е като...ъъъ безкрайността. Но нима ‎космосът не е?‎
‎- И това, къде го прочете?‎
‎- Никъде, просто ми хрумна, може и да съм повлиян от нещо, но едва ли ‎сме някакви си животинки, които се хранят, любят и раждат. Например, ‎когато се влюбиш, сякаш се телепортираш в душата на другия. Е, ‎понякога се случват грешки, представяш си едно, а то е друго. Но има души, в които да живееш е невероятно. Не си ли ‎мислиш за някого?‎
‎- Да, за Франк, непрекъснато. Толкова ми липсва!‎
‎- Значи, не е мъртъв. Докато ти си жива и го обичаш той живее в теб. ‎
‎- По тази логика умираме, когато някой започне да ни забравя.‎
‎- Така се получава, макар, че нямам никкаво сърдечно отношение с данъчният от моят район. Но по-важна е добрата ‎страна. Да се телепортираш чрез обичта. Сякаш е Ноев ковчег спасяващ ‎те от потопите на съдбата и времето.‎
‎-Много вдъхновяваща мисъл за преди смърт! Ако можехме и сега да се ‎телепортираме.‎
‎-Защо не? Затвори очи и си представи любимият.‎
‎-Нали ще заспя и ето ти - "бялата смърт"!‎
‎- Не се страхувай. Пробвай.‎
‎-Добре. – каза и затвори очи. – Май не става. – отвори очи.‎‎- Франк!‎
‎- Чудо!‎
‎-Треес! – лирично включване на метлата.‎
‎- Мръсни бълхи! Сякаш се телепортирате от нищото! – рече санитарят Лю Минг, без да вкуси от чудото на любовта...