Очите ти са бисерна магия,
оглеждат се у тях желания.
На милувки нежни са ръцете,
а шията ти нота за стенание.
Ала в гръдта си вместо нежност,
змийска плетка си стаила.
Saturday, 18 February 2012
Змийска плетка
Змийска плетка
Очите ти са бисерна магия,
оглеждат се у тях желания.
На милувки нежни са ръцете,
а шията ти нота за стенание.
Ала в гръдта си вместо нежност,
змийска плетка си стаила.
Очите ти са бисерна магия,
оглеждат се у тях желания.
На милувки нежни са ръцете,
а шията ти нота за стенание.
Ала в гръдта си вместо нежност,
змийска плетка си стаила.
Monday, 13 February 2012
Бляна на майстор Шинага
Бляна на майстор Шинага
Окачени за памука
на небето клонки,
са колони на
пагодата летяща.
*
Нима забрави що
корени невзрачни
са крепели?
Окачени за памука
на небето клонки,
са колони на
пагодата летяща.
*
Нима забрави що
корени невзрачни
са крепели?
Sunday, 12 February 2012
Ловецът на фазани
Ловецът на фазани
За изкусния ловец
се не намира хитра,
примка непозната.
*
В капана собствен,
хлътнa неусетно той.
За изкусния ловец
се не намира хитра,
примка непозната.
*
В капана собствен,
хлътнa неусетно той.
Thursday, 9 February 2012
Двигателна история
Можеш ли да извикаш вълнуващия ден, в който за пръв път препасал си колан на шофьоската седалка? Началните мигове зад волана, така дълги, сякаш кацаш от друга планета. Завърташ ключът, за да разнесеш насечен звук, който се повтаря хиляди пъти в секунда. Шумна и простовата молитва, но толква искрена!
Металният звяр се е събудил, а ти си на седлото, задържиш ли се, ще има още приключения. Изтърсиш ли се, винаги ще страниш от мистиката на машината. Спомни си онзи ден, когато вибрациите от двигателя преминават през материята на дрехите ти, за да се слееш в едно с машината. Онова горещо чувство, затоплящо те отвътре, но така изнервящо те, сякаш ловуваш мечка за пръв път. Отлиташ от съединителя, докато другия ти крак потъва върху газта.
Знаем за зависимостта, към наркотични вещества, за дългите пръсти на никотиновия глад или безгрижността на алкохолните пари. Заклеймяваме убийствата и много-женствата и с пренебрежение отминаваме хазарта, Но никой за последните 110 години, не се е сетил да забрани шофирането.
Чакам на светофар в Моника и жонглирам с изрески спомени, напоени в отиващите си мигове залез. Човек може да бъде щастлив, ако достатъчно често плува в изкуството наричано настояще. Някой свирят на виола, други пеят на висок глас, трети редят паветата, по които някога ще препусна с Моника. Тя обединява всички прости и незначителни елементи в изкуство.
Точно така, дал съм име на автомобилът си, а по-досетливите от вас разпознават, като кръстник Моника Белучи. Първия път, когато видях бъдещия си автомобил, тя (все пак е Моника), бе паркирана на служебен паркинг. Първа среща, а аз вече разстилах пръстите си, по съвършенно извитите брони. В Италия, не създават автомобили, а светкавични статуии на колела!
Трябваше да я имам, виждайки всеки проход и издатина с ръцете си. Имам правило, което успешно прилагам и относно автомобилите - "вземи си я веднага". 3 секунди. Това е времето от първата среща на очите ти с жена и ако не се насочите към нея решен да я имаш, то вече е късно. 3 секунди и ако на втората не въртиш волана, натискайки спирачки, на трета ще те стържат с лопата от асфалта.
Светлината сякаш е замръзнала за леденото око на светофара, плачейки в сигнално червено. Жълтото е най-романтичния цвят за нас автомобилистите, то е надеждата, че ще се освободим от застиналото положение. Надежда, че ще продължим далеч напред, без да се безспокоим за ограниченията или останалите, които искат да ни изпреварят.
Отмествам поглед през страничния прозорец, защото докато узрее жълтото, Зимата ще се е сменила с Пролетта. Защото зеленото на следващия светофар е по-зелено от това на настощия. Така е и с тревата - по-зелена в съседната морава. Но тук морави не съществуват, защото са скрити от избуелите тротоари. Тротоари, които трябва да ни носят с усмивка през дните ни, но вместо това, се клатят по ръба на начумерени устни. Виждам хиляди жени, които биха могли да са изкусителни. Само, че няма по-грозно, от намръщена жена. Непоносимостта ми расте, като плевел, който убива малодушието. В мигът, когато изгрява слънцето за всеки шофьор, леко премествам лоста, а краката ми изиграват танцът на "мръсната газ".
Не мога да обясня тази лудост, разливаща се из цялото ми тяло, защото се заражда за миг, а язди съзнанието за дълго. Автомобилът ми изръмжава и сякаш, като младо вълче изскача, залепвайки ме за мекия уют на седалката. Ръмженето се усилва - израстналия вълк открито предизвиква алфа-вълкът в глутницата. Скок в страни и челюстите се насочват към лапите на противникът - ръцете ми несъзнателно вграждат още един камък в храмът на скороста.
Трета скорост не носи късмет - тя е джуджето на скоростите. С нея нито можеш да се изстреляш за секунда, телепортирайки се 200 метра по-наттатък, нито да изкачиш висок наклон. Противникът ми вече посяга, към следваща трансмисия - прекалено късно, краката ми са изиграли комбинация - ефирно преминаване от 3 та към 4 та скорост, както в класическите концерти.
Все пак, трябва да споменем 4 та скорост....това е онзи момент от пространството, когато мацката се предава в лапите ти. След дните игри, в които се е опитвала да ти избяга си я притиснал в ъгъла. Хващаш я за кръстчето и рамото. Моментът на победа...е тя все още е облечена, но да не забравяме, за 5 та предавка.
Макар да е далеч по-пикантна, пета скорост е отнесла бляновете и очакванията. Вече летите, ала долавяте ограниченията на двигателя. Не е останал по-висок връх. Двата автомобила летят един до друг, а шофьорите им си хвърлят непримирими погледи.
През зимата, макар почистени, пътищата изтъняват, поглъщани от лакомите челюсти на снегът и кишата. Това са челюсти на стара мечка, защото са огромни, но зъбите й се клатят. Може да се измъкнеш, но ще затънеш повече. Летим в права посока, а пътят се стеснява, може би това е последния наркотичен момент, последния миг, когато мозъкът ти плува в адреналин. Приятелки са ми разправяли, че това чувство ужасява жените. Но каквото е отрова за едни е цяр за други. И няма нищо по-сладко от опасността, с която ще се срещнеш, от усещането, че всяка молекула в теб е засилена, като от оръдие и независимо от последствията, ще отнесеш всичко пред себе си без милост. И няма такава изненада, когато твоето платно, не толкова далеч пред тебе, се окаже заето от друг обект.
Първите 3 секунди са най-важни. През зимата, когато кишата и студът са захапали нежната, асфалтена плът, не трябва да удряте спирачките. Освен, ако не сте се питали, какво е да не управляваш 2 тона шейна, чиято скорост е равно-ускорителна. Но вече е късно и предосещам ударът. Поглеждам в страни, за да видя съдбата на конкурентът си - неговото платно също е заето, но съвсем мъдро, той леко "помпа" спирачките, запазвайки стабилност и намалявайки скоростта. Другото е само мрак.
Събуди ме притеснена пътничка, която ми задаваше въпроси относно пръстите на ръцете й, както и колко от тях виждам. Бързо отбелязах деколтето й, ъгълът на потъване, както и плътността на материала. Други едни пътници ме разпитваха за разписанието и последната спирка. Бързо се опомних, настаних се на седалката, погледнах в огледалото и когато всички заеха местата си - потеглих. Закачлив облак, обагрен в антично черно скри от погледа ми, всичко отвъд огледалата. Носех се по гладкия път и когато достигнах последната спирка, отворих вратите, сякаш засмукани спагети, потънаха отвъд устните на автобусът.
Имах още малко свободно време, в което запалих цигара.Слънцето и свободните минути витаят най-хубаво около цигара или горяща клечка кибрит. Всичко изглеждаше толкова истинско, а и така различно. Нима старата Берта, за миг се бе пеобразила в пъргавата Моника? Мислите се изнизваха една през друга, сякаш оплетени в реещият се цигарен дим.
И ако всичко е било само блян, защо е тази цицина на главата ми? Пък и как съм изминал такова разстояние, за една смяна, с бавната баракуда? Мислите натежаваха, като розово прасенце в средата на Зимата, докато от унеса ми не ме изтръгна пътник:
- Има една врата тук, ела да я отвориш. - Пътникът беше средно висок, синеок, с много интелигентен поглед, а и мъжкото му присъствие витаеше във въздуха. Като, че ли, приличаше на мен, дори по черти и красота. Запътих се към закритата спирка, чиято врата бе затворена и затършувах из джобовете си за ключовете. Погледи бяха забодени в мен, сякаш да съм вуду кукла създадена да страда. Ненавиждам последната смяна, когато прекарваш последните хора, за последната спирка. Извадих ключът, но сякаш бе от друга ключалка. Сякаш не бе последният ключ.
Насилствените опити се оказаха безплодни, а нетърпението на хората заплашваше да ме смаже. Погледнах пътникът, който приличаше на мен - хубавия и приятния, следайки за неговата реакция. Бръкна в джоба си и докато тършуваше нещо извънтя. Бяха последните ключовте от последната спирка.Подаде ми ги, но в замяна за моите. Дадох му ги.
Отключих и хората се наредиха в опашка, бавно потъвайки навътре. Само моя двойник бавно се отдалечаваше:
- Ей, къде си тръгнал? Я, бързо вътре!- Онзи размаха ключовете и изведнъж попадна до Моника, автомобилът от блянът ми! Запали и преди да сторя каквото и да било изчезна. Усетих потупване по рамото, а когато се обърнах очите ми попаднаха на бай Мишо - Нафтата. Той отговаряше за всичките 11 шофьора.
- Остави Пешо, един избягал, все някога щеше да се случи.
- Обаче, никога не съм изпускал пътник!Знаеш приказката "Никой не се е върнал от там, за да ни каже какво е". Измилиха я заради мене!
- Петре! - рече с напевен тон Мишо. - Има моменти, в които на душата израстват крила, все едно не е градина, а буреняк. Нищо не може да я спре. Тогава не направляваме дори собствената си душа. Остави я и тя да те води.
Послепис: Ей, ако някой засече душата ми хвърчаща по улиците в бърза кола - източете малко нафтичка за мен....
Металният звяр се е събудил, а ти си на седлото, задържиш ли се, ще има още приключения. Изтърсиш ли се, винаги ще страниш от мистиката на машината. Спомни си онзи ден, когато вибрациите от двигателя преминават през материята на дрехите ти, за да се слееш в едно с машината. Онова горещо чувство, затоплящо те отвътре, но така изнервящо те, сякаш ловуваш мечка за пръв път. Отлиташ от съединителя, докато другия ти крак потъва върху газта.
Знаем за зависимостта, към наркотични вещества, за дългите пръсти на никотиновия глад или безгрижността на алкохолните пари. Заклеймяваме убийствата и много-женствата и с пренебрежение отминаваме хазарта, Но никой за последните 110 години, не се е сетил да забрани шофирането.
Чакам на светофар в Моника и жонглирам с изрески спомени, напоени в отиващите си мигове залез. Човек може да бъде щастлив, ако достатъчно често плува в изкуството наричано настояще. Някой свирят на виола, други пеят на висок глас, трети редят паветата, по които някога ще препусна с Моника. Тя обединява всички прости и незначителни елементи в изкуство.
Точно така, дал съм име на автомобилът си, а по-досетливите от вас разпознават, като кръстник Моника Белучи. Първия път, когато видях бъдещия си автомобил, тя (все пак е Моника), бе паркирана на служебен паркинг. Първа среща, а аз вече разстилах пръстите си, по съвършенно извитите брони. В Италия, не създават автомобили, а светкавични статуии на колела!
Трябваше да я имам, виждайки всеки проход и издатина с ръцете си. Имам правило, което успешно прилагам и относно автомобилите - "вземи си я веднага". 3 секунди. Това е времето от първата среща на очите ти с жена и ако не се насочите към нея решен да я имаш, то вече е късно. 3 секунди и ако на втората не въртиш волана, натискайки спирачки, на трета ще те стържат с лопата от асфалта.
Светлината сякаш е замръзнала за леденото око на светофара, плачейки в сигнално червено. Жълтото е най-романтичния цвят за нас автомобилистите, то е надеждата, че ще се освободим от застиналото положение. Надежда, че ще продължим далеч напред, без да се безспокоим за ограниченията или останалите, които искат да ни изпреварят.
Отмествам поглед през страничния прозорец, защото докато узрее жълтото, Зимата ще се е сменила с Пролетта. Защото зеленото на следващия светофар е по-зелено от това на настощия. Така е и с тревата - по-зелена в съседната морава. Но тук морави не съществуват, защото са скрити от избуелите тротоари. Тротоари, които трябва да ни носят с усмивка през дните ни, но вместо това, се клатят по ръба на начумерени устни. Виждам хиляди жени, които биха могли да са изкусителни. Само, че няма по-грозно, от намръщена жена. Непоносимостта ми расте, като плевел, който убива малодушието. В мигът, когато изгрява слънцето за всеки шофьор, леко премествам лоста, а краката ми изиграват танцът на "мръсната газ".
Не мога да обясня тази лудост, разливаща се из цялото ми тяло, защото се заражда за миг, а язди съзнанието за дълго. Автомобилът ми изръмжава и сякаш, като младо вълче изскача, залепвайки ме за мекия уют на седалката. Ръмженето се усилва - израстналия вълк открито предизвиква алфа-вълкът в глутницата. Скок в страни и челюстите се насочват към лапите на противникът - ръцете ми несъзнателно вграждат още един камък в храмът на скороста.
Трета скорост не носи късмет - тя е джуджето на скоростите. С нея нито можеш да се изстреляш за секунда, телепортирайки се 200 метра по-наттатък, нито да изкачиш висок наклон. Противникът ми вече посяга, към следваща трансмисия - прекалено късно, краката ми са изиграли комбинация - ефирно преминаване от 3 та към 4 та скорост, както в класическите концерти.
Все пак, трябва да споменем 4 та скорост....това е онзи момент от пространството, когато мацката се предава в лапите ти. След дните игри, в които се е опитвала да ти избяга си я притиснал в ъгъла. Хващаш я за кръстчето и рамото. Моментът на победа...е тя все още е облечена, но да не забравяме, за 5 та предавка.
Макар да е далеч по-пикантна, пета скорост е отнесла бляновете и очакванията. Вече летите, ала долавяте ограниченията на двигателя. Не е останал по-висок връх. Двата автомобила летят един до друг, а шофьорите им си хвърлят непримирими погледи.
През зимата, макар почистени, пътищата изтъняват, поглъщани от лакомите челюсти на снегът и кишата. Това са челюсти на стара мечка, защото са огромни, но зъбите й се клатят. Може да се измъкнеш, но ще затънеш повече. Летим в права посока, а пътят се стеснява, може би това е последния наркотичен момент, последния миг, когато мозъкът ти плува в адреналин. Приятелки са ми разправяли, че това чувство ужасява жените. Но каквото е отрова за едни е цяр за други. И няма нищо по-сладко от опасността, с която ще се срещнеш, от усещането, че всяка молекула в теб е засилена, като от оръдие и независимо от последствията, ще отнесеш всичко пред себе си без милост. И няма такава изненада, когато твоето платно, не толкова далеч пред тебе, се окаже заето от друг обект.
Първите 3 секунди са най-важни. През зимата, когато кишата и студът са захапали нежната, асфалтена плът, не трябва да удряте спирачките. Освен, ако не сте се питали, какво е да не управляваш 2 тона шейна, чиято скорост е равно-ускорителна. Но вече е късно и предосещам ударът. Поглеждам в страни, за да видя съдбата на конкурентът си - неговото платно също е заето, но съвсем мъдро, той леко "помпа" спирачките, запазвайки стабилност и намалявайки скоростта. Другото е само мрак.
Събуди ме притеснена пътничка, която ми задаваше въпроси относно пръстите на ръцете й, както и колко от тях виждам. Бързо отбелязах деколтето й, ъгълът на потъване, както и плътността на материала. Други едни пътници ме разпитваха за разписанието и последната спирка. Бързо се опомних, настаних се на седалката, погледнах в огледалото и когато всички заеха местата си - потеглих. Закачлив облак, обагрен в антично черно скри от погледа ми, всичко отвъд огледалата. Носех се по гладкия път и когато достигнах последната спирка, отворих вратите, сякаш засмукани спагети, потънаха отвъд устните на автобусът.
Имах още малко свободно време, в което запалих цигара.Слънцето и свободните минути витаят най-хубаво около цигара или горяща клечка кибрит. Всичко изглеждаше толкова истинско, а и така различно. Нима старата Берта, за миг се бе пеобразила в пъргавата Моника? Мислите се изнизваха една през друга, сякаш оплетени в реещият се цигарен дим.
И ако всичко е било само блян, защо е тази цицина на главата ми? Пък и как съм изминал такова разстояние, за една смяна, с бавната баракуда? Мислите натежаваха, като розово прасенце в средата на Зимата, докато от унеса ми не ме изтръгна пътник:
- Има една врата тук, ела да я отвориш. - Пътникът беше средно висок, синеок, с много интелигентен поглед, а и мъжкото му присъствие витаеше във въздуха. Като, че ли, приличаше на мен, дори по черти и красота. Запътих се към закритата спирка, чиято врата бе затворена и затършувах из джобовете си за ключовете. Погледи бяха забодени в мен, сякаш да съм вуду кукла създадена да страда. Ненавиждам последната смяна, когато прекарваш последните хора, за последната спирка. Извадих ключът, но сякаш бе от друга ключалка. Сякаш не бе последният ключ.
Насилствените опити се оказаха безплодни, а нетърпението на хората заплашваше да ме смаже. Погледнах пътникът, който приличаше на мен - хубавия и приятния, следайки за неговата реакция. Бръкна в джоба си и докато тършуваше нещо извънтя. Бяха последните ключовте от последната спирка.Подаде ми ги, но в замяна за моите. Дадох му ги.
Отключих и хората се наредиха в опашка, бавно потъвайки навътре. Само моя двойник бавно се отдалечаваше:
- Ей, къде си тръгнал? Я, бързо вътре!- Онзи размаха ключовете и изведнъж попадна до Моника, автомобилът от блянът ми! Запали и преди да сторя каквото и да било изчезна. Усетих потупване по рамото, а когато се обърнах очите ми попаднаха на бай Мишо - Нафтата. Той отговаряше за всичките 11 шофьора.
- Остави Пешо, един избягал, все някога щеше да се случи.
- Обаче, никога не съм изпускал пътник!Знаеш приказката "Никой не се е върнал от там, за да ни каже какво е". Измилиха я заради мене!
- Петре! - рече с напевен тон Мишо. - Има моменти, в които на душата израстват крила, все едно не е градина, а буреняк. Нищо не може да я спре. Тогава не направляваме дори собствената си душа. Остави я и тя да те води.
Послепис: Ей, ако някой засече душата ми хвърчаща по улиците в бърза кола - източете малко нафтичка за мен....
Sunday, 18 September 2011
Да не забравя: да сипя спирачна течност
Не заради розовия залез помня онзи ден. Много от вас биха ме разбрали съвсем погрешно - нежеланието за розово не означава липса на романтични наченки и илачи за бързо влюбване. Връщах се забързан след досадните лекции по бизнес изчисления, поглъщайки външната среда в опит да осовободя негодяйското си съзнание от решетките на числа, сложни системи и изчисления. Да си го признаем, дори Космополитън е по-интересен....не е нужно да съм го чел, защото математиката е най-голямата скука, ако изхождаме по метода на дедукцията....ъъ както и да е.
Лавриращ между тези си мисли, както катеричка рунтавелка между пресечена осева линия, в полезрението си съзрях джанта от Мазда. Сещате се, онези летите с метален блясък, чиито въртеж ви хипнотизира. Между спиците им съществува черно, но неизвестно пространство, където Вселената се опитва да забави автомобила ви, за да вдигне разходът му. Обаче, вие пукната пара не давате за него, понже светлата страна на джантите ви препуска по гладката и нежна повърхност на асфалта. Не е трудно да се сетите как и по какво се плъзга "мръсната" й част. Маздата на баща ми имаше същите джанти, не до толкова деформирани и мръсни. За момент през съзнанието ми мина идея да я прибера. Тогава единственото което яздих (не броим Диана), беше байкът, което обезмисляше влаченето на авто части защото
Да не забравя:
"От коли и жени се иска всичко, но веднага. В случай, че не си падаш по безплодното чакане."
Прибрах се у дома с финесът на баскетболист от националната асоциация - мятайки интелектуалния труд на колоси в образованието ни, пречупени през собствения ми войноглед. Вкусната яхния беше на 360 градуса от мен, а аз съкратих растоянието без да си давам зор. Вселената е широко понятие, а ние сякаш сме почти в центърът й, ама не съвсем. Почти, защото не сме чували за някой по-популярен от нашия вид....не броим Тиранозавър Рекс....сигурен съм, че срещнете ли подобен, няма да ви стиска да го заплашвате. Като се замисля, така и така няма да остискате. Но чувствайки се сами във Вселената, ние можем егоистично да определяме, къде е центърът й. А това е там където сме, в противен случай ще изминаваме гигантски разстояния, само и само за престиж. Освен това Диана, няма да може да парадира, че е от Центъра. Не сме съвсем в центърът й, тъй като физиката и пространствената ориентация идея си нямат за престиж и "хайде да не бием път, чак до Орион, за едната бира".
Да не забравя:
"Позицьонирай се на правилното място, защото правилния момент е неговото момиче. Имаш ли ги ще владееш разстоянията. А ти винаги си на място."
Хапнах бързо и в спартански стил - какво по-хубаво от това да ядеш от тенджерата, когато лъжицат ти кънти на бронзов меч в гърлото на омразен враг....хубаво, де ризница. На моменти Средновековното усещане ме укриляше, докато дъвчех пресен хляб, понеже той още от ранното ми детство е символизирал нещо дълбоко българско. Нито в Западната култура, камо ли в чалгата ще откриеш почитание към хлябът. Той е и тясно сързан със земята. С това, което те връща към корените ти. Хлябът е толкова странно нещо, колкото управлението на Борис III - привнесен, но вече само наш. И да не забравяме, че хлябът е само левче....Новините зажумяха - очевидно хората си живееха не само по света и у нас. След известните политически рокади дойде ред на местните новини. Изнизаха се интересни политически муцуни, които няма да забележите дори в Софийската зоологическа. Дойде време на пътната обстановка, катастрофите, сребристата мазда на баща ми. Гледах кадрите и си мислех, как тая трошка страшно прилича на бащината ми.Естествено това няма начин да ми се случва. Само минути по-късно звъни телефонът ми и братовчедката, която е получила обаждане. Няма идея за нищо, пътувам в няккава посока и чакам да се уверя с очите си. Ако най-лошото е станало ще си проверя очите си. Всъщност ще проверя цялата човешка логика, защото когато някой има проблем с мой близък, приемам нещата лично.
Да не забравя:
"Ако мускул те боли, значи расте. Ако душата те боли си мекошаво копеле в труден момент. Момент. И щом отмине започни растеж отново."
На улицата израстваш бързо, малките са поглъщани, като топъл хляб, а най-лакомите се заклещват между правилата. Преминавам през ада, но без сътресения - аз съм дяволът, който ще преведе своите през пламъците. После ще има разплащане, съвсем ясно ми е....но тогава заминавам. Идеята се ражда в лекция по Маркетинг. Остават ми 3 седмици до сесията, но чувам един глас в себе си. Когато го чух все още очаквах нотка изисканост. Когато се завърнах просо го бях рафинирал. Чу се "майната му", а колегите около ми изписваха недоумение по челата си.
Изгубен съм сред товарни контейнери на пристана, небето се държи единствено на начумерения си вид, а мокрия сняг се пльоска по останалите докери, като сладко върху палачинка. Скъсал съм корените....към онзи момент, без значение от произход или образование съм се метнал на първата работа. Говорейки за докерство в тази професия си неотменно свързан с хазарта. Ако искаш да свържеш двата края -залагаш, ако нямаш късмет,няма да видиш и единия край. А ако заложиш на грешно ще му видиш края в дървен тоалет. Обаче аз се нуждая от нещо...случайно. Знам от какво се нуждаде Диана, но избирам да се чувствам гузно, пред това да я раня.
Да не забравя:
"Късметът ми е сигурен, когато дирижирам ситуацията. Но тогава съвсем не ми е необходим. Ако разчиташ на късмет вече си прецакан."
Връщам се с вродената омраза на англичаните към дясната лента. Слънцето винаги ще бъде прекалено ярко, за някой кален в сивото небе на Севера. Скоро след това получвам книжка, завръщам се в университета и сред приятелите. Диана имаше радар за тези неща, в моментът, когато ме вижда посърва и разбира, че няма да го бъде. Криво ми и ми пука за пръв път от много време, но знам, на къде отиват нещата. Когато няма спойка между двама да търсиш лепилото на живота ще се окаже загуба. Неусетно съм открил, че действително няма незаменими хора. Има капризни дечковци, които не приемат променящата се среда. Има плячка. Има и хищници. Припомни си някое от горните правила.
Скоро си купувам автомобил, който гледам с недоверие,докато той ме усеща с неприязън. Първите 7 минути са времето, в което се изучаваме, а кракът ми съвсем скоро ще реши една история. Двигателят изревава, а аз хвърча по улиците, нямам страх тъй като съм го загубил на хазарт сред докерите. Нямам опит, но усещам пръстите ми да потъват във волана, чувство, което мога да сравня с начинът, по който се сливат, когато масажирам кръста на Криси. Върховете им губят усещане, ала се срастваме. За Криси знам, че има красиви устни, а усмивката й е мида, която се разтваря в аромата на сладко от малини. Както за знаците и ограниченията, така и за всичко останало не искам да знам. Тя разбира.
Да не забравя:
"Скоростта е разстоянието от гибелта до насладата. Размерът има значение"
Ала, колкото по-често се разбирам с автомобила си, толкова повече се сближавам с нея. Гумите ми винаги са опирали ръбът, но тя съзнава с женствената си интуиция, че вече съм готов да надника отвъд ръбчето. По онзи безрасъден начин, по който устните ми могат да прехвърлят ръбчетата на нейната мисъл, на насладата й. И докато тази наслада е упояваща, огнена, то скороста е друга. Друга дрога. Механизмът е продължение на съзнанието ми и когато полетя достатъчно бързо, изглежда забравям, за къде съм се отправил. Нуждата да отделиш съзнанието си в севластие над времето, е по-мощен наркотик от каквото и да било.
Криси ще мине по друг маршрут, който пресича пътищата на моята двулитрова лудост, но ще мине и по тези, които съм проправил, понеже мислите ни израстват през пространството. Дали ни убива онова в по-вече или другото в по-малко? Всички знаем за малкото, но аз исках да открия онова в повече. Когато се появили първите хора - били са двама, те са желаели другия. Следващите са желаели всичко. И когато станали достатъчно, поискали и неоткритото. Не можеш да избягаш, от онова, което изпреварва кръвта ти, защото твоите прадеди живеят не само в спомена, но и в желанията. А всеки следващ ден е загуба в хазарта на живота, за смъртта.
Нямам търпение да обхвана страните и с дланите си и да залепя устните си за нейните. Да я упоя с желанието си и да я накарамд а чувства коленете си слаби. Летя лъм нея, времето е неподвижен фон, разстоянието е стоп линия. Знам, че някой ден ще изпреваря смъртта, ще я поставя натясно и ще я изиграя. И тогава е особено важно:
Да не забравя:
"да сипя спирачна течност"
Лавриращ между тези си мисли, както катеричка рунтавелка между пресечена осева линия, в полезрението си съзрях джанта от Мазда. Сещате се, онези летите с метален блясък, чиито въртеж ви хипнотизира. Между спиците им съществува черно, но неизвестно пространство, където Вселената се опитва да забави автомобила ви, за да вдигне разходът му. Обаче, вие пукната пара не давате за него, понже светлата страна на джантите ви препуска по гладката и нежна повърхност на асфалта. Не е трудно да се сетите как и по какво се плъзга "мръсната" й част. Маздата на баща ми имаше същите джанти, не до толкова деформирани и мръсни. За момент през съзнанието ми мина идея да я прибера. Тогава единственото което яздих (не броим Диана), беше байкът, което обезмисляше влаченето на авто части защото
Да не забравя:
"От коли и жени се иска всичко, но веднага. В случай, че не си падаш по безплодното чакане."
Прибрах се у дома с финесът на баскетболист от националната асоциация - мятайки интелектуалния труд на колоси в образованието ни, пречупени през собствения ми войноглед. Вкусната яхния беше на 360 градуса от мен, а аз съкратих растоянието без да си давам зор. Вселената е широко понятие, а ние сякаш сме почти в центърът й, ама не съвсем. Почти, защото не сме чували за някой по-популярен от нашия вид....не броим Тиранозавър Рекс....сигурен съм, че срещнете ли подобен, няма да ви стиска да го заплашвате. Като се замисля, така и така няма да остискате. Но чувствайки се сами във Вселената, ние можем егоистично да определяме, къде е центърът й. А това е там където сме, в противен случай ще изминаваме гигантски разстояния, само и само за престиж. Освен това Диана, няма да може да парадира, че е от Центъра. Не сме съвсем в центърът й, тъй като физиката и пространствената ориентация идея си нямат за престиж и "хайде да не бием път, чак до Орион, за едната бира".
Да не забравя:
"Позицьонирай се на правилното място, защото правилния момент е неговото момиче. Имаш ли ги ще владееш разстоянията. А ти винаги си на място."
Хапнах бързо и в спартански стил - какво по-хубаво от това да ядеш от тенджерата, когато лъжицат ти кънти на бронзов меч в гърлото на омразен враг....хубаво, де ризница. На моменти Средновековното усещане ме укриляше, докато дъвчех пресен хляб, понеже той още от ранното ми детство е символизирал нещо дълбоко българско. Нито в Западната култура, камо ли в чалгата ще откриеш почитание към хлябът. Той е и тясно сързан със земята. С това, което те връща към корените ти. Хлябът е толкова странно нещо, колкото управлението на Борис III - привнесен, но вече само наш. И да не забравяме, че хлябът е само левче....Новините зажумяха - очевидно хората си живееха не само по света и у нас. След известните политически рокади дойде ред на местните новини. Изнизаха се интересни политически муцуни, които няма да забележите дори в Софийската зоологическа. Дойде време на пътната обстановка, катастрофите, сребристата мазда на баща ми. Гледах кадрите и си мислех, как тая трошка страшно прилича на бащината ми.Естествено това няма начин да ми се случва. Само минути по-късно звъни телефонът ми и братовчедката, която е получила обаждане. Няма идея за нищо, пътувам в няккава посока и чакам да се уверя с очите си. Ако най-лошото е станало ще си проверя очите си. Всъщност ще проверя цялата човешка логика, защото когато някой има проблем с мой близък, приемам нещата лично.
Да не забравя:
"Ако мускул те боли, значи расте. Ако душата те боли си мекошаво копеле в труден момент. Момент. И щом отмине започни растеж отново."
На улицата израстваш бързо, малките са поглъщани, като топъл хляб, а най-лакомите се заклещват между правилата. Преминавам през ада, но без сътресения - аз съм дяволът, който ще преведе своите през пламъците. После ще има разплащане, съвсем ясно ми е....но тогава заминавам. Идеята се ражда в лекция по Маркетинг. Остават ми 3 седмици до сесията, но чувам един глас в себе си. Когато го чух все още очаквах нотка изисканост. Когато се завърнах просо го бях рафинирал. Чу се "майната му", а колегите около ми изписваха недоумение по челата си.
Изгубен съм сред товарни контейнери на пристана, небето се държи единствено на начумерения си вид, а мокрия сняг се пльоска по останалите докери, като сладко върху палачинка. Скъсал съм корените....към онзи момент, без значение от произход или образование съм се метнал на първата работа. Говорейки за докерство в тази професия си неотменно свързан с хазарта. Ако искаш да свържеш двата края -залагаш, ако нямаш късмет,няма да видиш и единия край. А ако заложиш на грешно ще му видиш края в дървен тоалет. Обаче аз се нуждая от нещо...случайно. Знам от какво се нуждаде Диана, но избирам да се чувствам гузно, пред това да я раня.
Да не забравя:
"Късметът ми е сигурен, когато дирижирам ситуацията. Но тогава съвсем не ми е необходим. Ако разчиташ на късмет вече си прецакан."
Връщам се с вродената омраза на англичаните към дясната лента. Слънцето винаги ще бъде прекалено ярко, за някой кален в сивото небе на Севера. Скоро след това получвам книжка, завръщам се в университета и сред приятелите. Диана имаше радар за тези неща, в моментът, когато ме вижда посърва и разбира, че няма да го бъде. Криво ми и ми пука за пръв път от много време, но знам, на къде отиват нещата. Когато няма спойка между двама да търсиш лепилото на живота ще се окаже загуба. Неусетно съм открил, че действително няма незаменими хора. Има капризни дечковци, които не приемат променящата се среда. Има плячка. Има и хищници. Припомни си някое от горните правила.
Скоро си купувам автомобил, който гледам с недоверие,докато той ме усеща с неприязън. Първите 7 минути са времето, в което се изучаваме, а кракът ми съвсем скоро ще реши една история. Двигателят изревава, а аз хвърча по улиците, нямам страх тъй като съм го загубил на хазарт сред докерите. Нямам опит, но усещам пръстите ми да потъват във волана, чувство, което мога да сравня с начинът, по който се сливат, когато масажирам кръста на Криси. Върховете им губят усещане, ала се срастваме. За Криси знам, че има красиви устни, а усмивката й е мида, която се разтваря в аромата на сладко от малини. Както за знаците и ограниченията, така и за всичко останало не искам да знам. Тя разбира.
Да не забравя:
"Скоростта е разстоянието от гибелта до насладата. Размерът има значение"
Ала, колкото по-често се разбирам с автомобила си, толкова повече се сближавам с нея. Гумите ми винаги са опирали ръбът, но тя съзнава с женствената си интуиция, че вече съм готов да надника отвъд ръбчето. По онзи безрасъден начин, по който устните ми могат да прехвърлят ръбчетата на нейната мисъл, на насладата й. И докато тази наслада е упояваща, огнена, то скороста е друга. Друга дрога. Механизмът е продължение на съзнанието ми и когато полетя достатъчно бързо, изглежда забравям, за къде съм се отправил. Нуждата да отделиш съзнанието си в севластие над времето, е по-мощен наркотик от каквото и да било.
Криси ще мине по друг маршрут, който пресича пътищата на моята двулитрова лудост, но ще мине и по тези, които съм проправил, понеже мислите ни израстват през пространството. Дали ни убива онова в по-вече или другото в по-малко? Всички знаем за малкото, но аз исках да открия онова в повече. Когато се появили първите хора - били са двама, те са желаели другия. Следващите са желаели всичко. И когато станали достатъчно, поискали и неоткритото. Не можеш да избягаш, от онова, което изпреварва кръвта ти, защото твоите прадеди живеят не само в спомена, но и в желанията. А всеки следващ ден е загуба в хазарта на живота, за смъртта.
Нямам търпение да обхвана страните и с дланите си и да залепя устните си за нейните. Да я упоя с желанието си и да я накарамд а чувства коленете си слаби. Летя лъм нея, времето е неподвижен фон, разстоянието е стоп линия. Знам, че някой ден ще изпреваря смъртта, ще я поставя натясно и ще я изиграя. И тогава е особено важно:
Да не забравя:
"да сипя спирачна течност"
Subscribe to:
Posts (Atom)
