Вирусът на времето

Още една улица, не опознала ритъма на стъпката ми, добре познатото усещане на откривател. Неточната фасада, само няколко милиметра по-широка от плановете, подобрението на съседа Гошо и чифт килоти за екзотика. Все неща, които не сме виждали, но си остават в границите на предвидимото. Смрачава се и сенките заиграват повърхностните си танци. Лица се опъват, очи привличат кораба на желанията към опасни води, а скалите на неизвестното дебнат бързоплъзгащ се кил. 

Малка градска уличка, в 8 след мъглата е поредната фасада, зад която се скрива природата. Денем сред акулите лавираме в море от смог, вечер заслепени от изкуствения ден забравяме за звездите и онези иглени светове, на чиито връх се раждат планетарни системи. Когато връзките ми се развързаха, пердета се сринаха и се осетих за забравеният чай с отражение на Европа. Досетих се за този който ние  по-верен от любимите, родители, прадеди и бъдещи спътници. Някой, който ни следва и след смъртта. Времето.

Записах се за "Самарканд" подтикван от любопитство, авантюризъм....- Артър Кларк, зелени човечета, звезди и черни дупки. В космоса няма черни дупки, всички те са пленници на Софийския асфалт, ето защо НАСА опря до нас. Сигурно историята щеше да е съвсем различна, ако по същото време ме чакаше събиране във "Веселото кебапче". Космосът си е космос, но прогресът никога няма да е пълен без 3 кебапчета, кърпата на Кирето или набързо надраскан ескиз от Явката. Впрочем кебапчето фалира, след мисията до "Самарканд", но не това е причината за неуспешният й край, повече е casus beli. 

Съществува учебен трик, според който те тупват по рамото, след поредното умо-попмръчително изпитание. Критичен запас от лудост е необходима на всеки астронавт, яхнал няколко тона охладен кислород, раздухващ водородна бомба, с размерите на НДК. Заедно с подлезите и незаконните будки.....Мисията ни звучеше проста и изпълнима -  през една планета във втора, оглеждаме се за някой нощен бар или сносна кръчма, за колегите пътуващи до Нептун и се връщаме след волейболната среща с Венера. Не алкохолът бе това, което ме привлича в космосът, но никога не съм позволявал на космоса да пречи на увлеченията ми по жените и алкохола. Жените са, като картофената яхния - без кърито (уискито) са добре познатата бабина манджа. А с нея - обвити в мистерия преживявания.....в случай, че Сабатон от Делхи не е добавил от онази гъба, дето "никога приживе не съм опитвал...."

Трябва да признаем, че в космосът не се срещат много жени, но за това и мархмурлукът е доста по-рядко явление - с всеки километър по-далеч от станцията "Мир". Неделимата връзка на жената и омразният алкохол е красивата нощ и жестоката сутрин, когато зоологическата градина се оказва на кушетка разстояние от разбитият ти поглед. Алкохолът е зло, затова го унищожавам преди да навреди другиму.

Европа е най-романтичният, деформиран от гравитацията спътник на няколко хвърлея от Земята. Нещо като Квазимодо на Юпитер. Гореща гръд, здрава гърбина и кръшна планета за спътник. Когато добавим щипка лед и топло сибирско време, причините за крахът на "Самарканд" изникват, като хлебарки от кутията на Пандора. 

След 2 годишно обучение в космическата станция бяхме завършени астронавти - обръгнали на щипещият Слънчев вятър, поройните метеоритни дъжодове и липсата на каквото и да е за ядене, освен това, което "сам си направиш" - буквално. И макар студеното английско посрещане на Европа успешно установихме базов лагер "Хан Тенгри". Сполучлив избор на име взимайки предвид убийственото време и красивите пейзажи. Дългите нощи и дни през които модул по модул увеличавахме размера на базата дадоха своите плодове и година и половина след стъпването ни на Европа бяхме изградили сносна колония. 

И както моряците от ерата на Просвещението, бяхме попаднали в един необхватен нов свят, изпълнен с премеждия, обвит в тъмнина и толкова съблазняващ. Не колкото съседката Гинка, но се обзалагам, че долавяте степентта. Със Свен се отправихме към Северната полярна шапка, хвърлихме се през гюрука на "Еврохода" - образно казано се метнахме и нашето пътуване към тайните на природата започна, за да не приключи никога.

Вирусът е лабилна форма на живот, изключително зависима от гостоприемника си, с къс живот и податлива на всевъзможни мутации. Достатъчно е да откриете местонахождението му, да измените мъничко условията, на ареалът му и ще го унищожите. Но ако го допуснете да просъществува достатъчно дълго във вас, постепенно се пристрастявате към него, докато вие не се превърнете във вируса.

Когато основният акумулатор на "Евроходът" се повреди със Свен не се паникьосахме, той само измъкна едно "албанска стока", което старите кучета в космоса обожават и се задоволи да се пренесе към багажното отделение за да сменим празната батерия. Вярно, че албанската промишленост е скъпа, неефективна и почти качествена, но чарът на залепената със смола тапицерия на багажното, може да победи и най-консервативните й противници. Студената Европейска зима, може да превърне набързо намазният със смола, капак на "Еврохода" в непробиваема сплав. А едно чудо, може да спаси двама астронавти на 174 мили от базата им с кислород за 3 часа извън превозното им средство. Естествено, че вярвам в дядо Коледа и подкрепям от користни чувства феята на Зъбките, само че без скафандри и те не могат да помогнат в Европа. Магнитната буря, на постоянно деформиращата се планета отряза връзката ни с базата. 

- По-лошо не може да стане!  - заключи Свен, няколко секунди след, което повдигна "линията на съпротива", след като остра болка започна да обработва главата му. Когато кислородът в "Евроходът" се изчерпа, нахлузихме скафандрите и без план, с липса на надежда, за реално разрешение на биологичните ни нужди се отправихме към нищото. Дали беше илогичен подтик, каращ ни да се движим, да изразходваме повече енергия и кислород или...просто искахме да се поразтъпчем? Както нервни ученици, преди контролно. Някой изпити, за които се готвим се оказват класни и ако не се опиташ да действаш с малкото което имаш, отпадаш от състезанието. Вече не помня какво разстояние сме изминали - може би около 19 мили, може би дори по-малко, но въздухът ни ставаше все по-горещ, все по-познат...все по-оскъден. С гордост и липса на каквато и да е злоба трябва да отбележа, че Свен падна пръв. Известно време поседя, след което сякаш се унесе заради все по-редкият кислород. Постепенно и аз бях обхванат от същата приятна умора. Като да се отпуснеш до нещо меко и топло и да заспиш. Нищо сложно, но толкова ефективно - хората го наричат красота.

Съвзехме се в странно осветено помещение. Имаше логика в строежът му - квадратни пространства, но все пак не нашата база. До нас се очертаваха фигури, хора, но дали такива, като нас, добронамерени или зли? Въпросите се въртяха в главите ни. Огледах се за Свен - заключението му,че по-лошо няма да стане, имаше тенденция да се потвърди. Ако приемем, че в късна вечер може да срещнете благороден поет, изпълнен с чист трепет по вас, то да очаквате същото от банда непознати, на планета на милиони километра е прекалено наивно, дори за почитателите на феи и смърфове. 

Непознатите ни държаха за ръката, неизпускайки и за миг контакта с нас. Чувствах се странно - не дишах, но не изпитвах и нужа от кислород, а тайнствено спокойствие обхващаше цялото ми същество. В съзнанието ми се промъкна подозрение, че може би вече не сме на Европа, а на далеч по-универсално място. Някой го наричат покой други рай. Но се обзалагам, че никой не си го е представял така, дори създателят му при първата копка. Образно казано....

Обърнах се бавно към Свен, човекът до мен държеше едната ми ръка гледайки ме с жив интерес. Свен също ме погледна, щеше ми се да го попитам къде сме и кои са спътниците ни. Той ми отговори със същият въпрос. В мен се пробуди едно дълбоко неверие, докато не разбрах, че и той е скептично настроен към телепатията. И все пак нямах нужда от думи, а го разбирах. Нямах нужда от кислород, а живеех. Как съществувах без да дишам?

Отговорът скоро се промъкна сам в съзнанието ми. Или някой го бе прошепнал.....Въздухът е основен източник на енергия наред с храната, той осъществява едно свеобразно горене в нашето тяло, заедно с дестилацията на храна, която протича в нас. Тяло, чиито двигател се оказва с доста по-нисък коефициент на полезно действие от слънчевите батерии. Но защо да дишаш, пиеш или ядеш, когато Слънцето ти стига? Само трябва да се научиш...

Със Свен "дишахме" чрез нашите домакини. Когато съгледвачите им, ни открили полумъртви с искрица живот, готова да се просмуче през скафандрите незабавно ни пренесли в селището им, а докато сме били в безсъзнание, някой е бдял над нас предавайки ни енергия, чрез докосване. Грижиха се за нас изключително внимателно, но с някаква доза недоверие. Постепенно в главите ни се оформи картина на техния малък свят - селище на хора, хранещи се от Слънцето, нзависими от храната, водата или въздухът. Независими от речта или езикът на тялото имайки начин да отварят съзнанието си и да изсипят потокът на мислите си в едно голямо всеобщо езеро. Както ние не можехме да скрием безпокойствието си относно същността на домакините ни, така и те не можеха да скрият тяхното.

Някога хората тук са били зависими от оскъдната храна, вода и въздух на това неприветливо място. Когато предусетили, че в крайна сметка, не могат да оцелеят по този начин открили решението - да преминат към новият източник на енергия. Това бил бавен и опасен процес, струвал животът на повечето от тях. И макар многото жертви, малък кръг от хора откил тайнството на това преминаване от зависимост към пълна свобода, ала без да сподели откритието си с не толкова просветените. Докато все още се говорело, а непросветените се хранели с  въздух и храна, смъртта посетила старец. Последните му думи били, че животът на всеки човек е малка капка, в която е окована душата. Безсмъртие може да се открие единствено в локвата наречена смърт и колкото и да доливаш вода не ще избегнеш тази локва. Просветените му се изсмели, но Старецът добавил, че някой ден локвата ще се разлее и върху тях. Някой отдават тези приказки на заглъхващата мозачна дейност преди смъртта - случайна поредица от думи, промъкнала се в последния електрически импулс мисъл. 

Нямахме изгледи да усвоим храненето със слънчева енергия, не и в близките 300 години. Свен имаше жена и деца, а аз Беки, която едва се нави да почака някакви си 3 години, за повече от 90 не можеше и дума да става.....ето защо ги попитахме за някое по-варварско решение за завръщане в базата. Обещахме, че ако се завърнем успешно, някога отново ще посетим това странно селище на "Слънчогледовите хора", както ги кръстихме заедно със Свен. Все пак всяко подземие крие някоя и друга забравена ръкавица или огромни запаси от кислородни бутилки, както и няколко комплекта акумулатори, които да ни стигнат за един рейд до базата.

Нарамихме бутилките кислород, грабнахме акумулаторите и с помощтта на още няколко "Слънчогледа" се отправихме към "Еврохода". Разделихме се с обещания, много впечатления и молбата на "Безмер" - един от "Слънчогледите" да му разкажем следващия път за историята на другите, като нас. Когато се завърнахме в базата и разказахме накратко премеждията си, първото което сториха с нас, бе да ни пуснат подробни медицински изследвания. След което се увериха, че нямаме критични поражения, че действително без допълнителен кислород, чиито странни бутилки носехме и няколко акумулатора в повече, не бихме се завърнали на собствен ход в базата. Доказателствата за приключението ни се потвърждаваха едно след друго. Изпратихме, обнадеждени новината на Лунната База и започнахме да подготвяме кратко резюме на 5 хилядолетната Земна история, пропускайки, най-обидните или жестоки моменти от съществуването на човечеството.  Когато няколко месеца по-късно бяхме готови, старателно подготвихме "Еврохода", този път готови и за технически засечки. Аз, Свен и Хан се отправихме на първата междупланетна мисия с културна насоченост. Посолството на Земята в планетата Европа, изпращаше своята първа делегация.

Когато достигнахме селището на "Слънчогледите" заварихме доста по-различна картина. Мястото беше, като обезлюдено - едва се мяркаха местни. Тези, които срещнахме бяха сякаш болни, като да са покосени от чума.  След полвин час обиколка в търсене на познато лице зърнах Безмер - остарял сякаш с няколко века, за времето от последната ни среща. Болнав, като останалите той се доближи до мен само поклати глава и този път изрече на глас, това, което някога проникваше само в съзнанието ми:

- Донесохте на нашето място голямо зло. От както си тръгнахте един след друг хората започнаха да се разболяват. Започнахме да се променяме - ствахме по-слаби, по-крехки, мислите ни вече не блуждаеха от един в друг, някой не можеха дори да се ханят от светлината. И като знак за болеста ни е побелялата коса.

- Нима никога досега не сте побелявали? - запита Хан.

- Не. Винаги сме си били едни и същи. - отговори му Старецът.

- И с времето не се променяте, нито остарявате нито децата ви израстваха? - с удивление запита Свен.

- Деца, какво е това? - попита н Безмер. Спогледахме се озадачени.

- Безмер, познавате ли времето?

- Не. Понаваме само, това което ни донесохте -смърт от само себе си и болестта на бялата коса. Мълчахме без да знаем какво да кажем. Докато Свен не продума:

- Донесохме ви нещо много повече. Донесохме ви вирус. Вирусът на времето...

Камикадзе

Неизбежно ни застига моментът, в който трябва да се изправим срещу сянката на собствената ни душа. Тя тихо се промъква зад гърбът ни прошепва мила дума в ухото и по-нежно от пърхащи мигли обхваща съзнанието ни. Така се случи и с мен. Дълги години се фокусирах над практичното, доколкото то може да бъде захвърлено зад линията на определенията в този, така "гъвкав" свят. Където имаме толкова много думи, за толкова малко усещания, може би прекалено малко усещания, за многото приказки. А най-вероятно думите са светлината на мислите ни - при различни емоционални условия и определен ъгъл на смислово ударение дават диаметрални картини.

Знам едно със сигурност - физиката не е наука, а откровенен разказ за нас. За светът около нас и всяка малка вълна, обливаща и обкръжаваща съществата ни. Последен пристан на сигурността. Така бе до случката в Кобе.

Когато лаиците обсъждат Япония, те обхващат нейното възприятие и го разтеглят като медна тел, опитвайки гъвкавостта й. Тя и ли е работливата мравчица на капитализма, или жестоката военна машина с маска. Бих я определил, като просветен деспотизъм - модерните технологии, са кибер продължението на един изсъхнал дънер. Когато ни заведоха в централата северно от Кобе, тези ми подозрения се потвърдиха с пълна сила. Дали заради кризата обхванала страната на залязващото Слънце повече от 10 години или за национална гордост, те придвижваха невероятен проект - изграждането на 200 000 атомни електроцентрали. Ако в настоящият момент страната се нуждае от 106 централи, изниква въпросът защо 200 000? Електроенергията не може да бъде запазвана, не и за дълго, не и в големи количества. Тя е като да намигнеш на девойката от гишето - удря веднага, без обратна разписка. Не се стърпях и макар професионалната си гордост запитах началника на централата - Фунита, какво ще правят с цялата тази енергия.

- Разбирате ли, ние няма да използваме, естествено цялата тази енергия. Всъщност енергията от тях е повече от достатъчна при сегашното население на планетата, дори няма как изцяло да я усвояваме. - съмненията ми, че лудостта върлуваща в политическата им класа се е прехвърлила и сред физиците започна да обсажда мислите ми. - Но ние Японците г-н. Винех сме били винаги една много пестелива нация. Дори да намерим малко камъче, го прибираме в джобът си за времето, когато може да бъде от полза. Така ще сторим и с електричеството. Просто ще го изпратим толкова надалеч, че когато се върне ще са минали много години.
– Как така ще го изпратите, къде може да отиде то?
– Добре, знаете г-н. Винех, че електричеството, напрежението да бъдем точни е разликата в насищане на една точка, с електричество или електрони или ако желаете енергия, с друга точка. Или за да бъдем дори по-ясни то е вятър от друг вид - придвижва се от места с по-висока концентрация, към такива с по-ниска, докато не се получи едно равновесие.
- Простете г-н Фунита, но аз също съм началник на централа, не разбирам, на къде биете с тези всеизвестни факти?
- Нека приемем, че Земята е една система наситена с електричество - дори ако изключим енергията произвеждана за човешки нужди, при въртенето на земята и триенето й с атмосферата, изобщо при каквото и да е триене се получава електричество, макар, и да не може да бъде използвано. Нашата галактика, както и останалите съдържат около 99 % от материалът във Вселената, нали така?
- Да. И?
- Обаче заемат пренебрежимо малко пространство - гол космос и тук-таме някоя чаровна галактика. Два полюса - наситено енергийно поле и абсолютен вакум. Сега си представете ако електрическият вятър се зароди тук в Япония и се разнесе към този Вселенски вакум. Може да пътува с години, докато достигне краят на Вселената, която все още расте.
– И как бихте могли да си върнете цялата тази енергия обратно? Какъв е смисълът да пуснеш табунът с коне, ако не можеш да бягаш бързо като тях? Дори не може да отклонявате този електричен вятър с импулси - те са с еднаква скорост. 
- Ние не бързаме, веднъж зароден този вятър, може и да не се върне на Земята но ще пресече в определена точка пространството и времето. Достатъчно е двете да се наложат и ние ще го "хванем".

Цялата работа ми се виждаше, крайно несигурна. Несигурността е злият, северен бог на Физиката. Той покрива кръгозорът на плановете ти с дебелата аба, на възможностите. Ако методично отбелязваш всяко местенце, в опит да откриеш замръналите грудки на смисълът, имаш някакъв шанс. Докато не се подхлъзнеш на заледеният участък време, който те отвежда до бездната - на непонятните допускания. Откриваш малка пътека, почти затрупана, но все още с очертани устни по повърхността. Поемаш несигурно по нея. Следва разклон. Няма значение, на къде тръгваш, защото след него идват все повече разклони, толкова, че никога няма да ги обхванеш. Логиката ти обаче е дълбоко замръзнала и си сякаш гол. И къде в цялата тази история идваше прословутата пестеливост на Японците?


5 Години по-късно проектът бе завършен и предстоеше първото "подухване" - масивно освобождаване на електрически вълни.Приемаше се, че при настоящата структура на Слънчевата система и на граничните райони на Вселената, този електрически поток, ще се завърне след 341 000 години.Първите месеци бяха изпълнени с еуфория, докато електрическият вятър все още беше в обхвата на обсерваториите и космическите телескопи. Дните обаче се нанизваха по иглата на времето и без значение къде сме в своите планове, никога не можем да достиггнем краят или целта. 


Една сутрин обедното слънце проникна през завесите ми, за да разцепи сънищата ми на две. Отне ми само няколко мига за да съобразя, че нещо не е наред. Слънчевите лъчи падаха, почти отвесно - бях се успал до обед. За пръв път от десетки години, будилникът ми не бе звънял. Облякох се в движение, не обърнах внимание при това закъснение на будилникът, само завързах ръчният часовник за китката си и започнах да набирам такси компанията. Нещо бе станало и с телефонът ми. Картината започна постепенно да придобива форми. Всяко едно електронно устройство бе извън строят.


Ситуацията на улицата не бе по-различна - безкрайни опашки, изплашени хора, безредие и нито една светлинка, нито дори искра, сякаш надеждата да бе загинала. Отне ми малко над час, за да достигна службата, където ме посрещнаха колегите. Разказаха ми за самолети катастрофирали около летището, за настъпилият хаус, за блокираните фианнсови и каквито и да било институции. Армията била мобилизирана. Имаше всякакви версии, но първият ден всички допускахме, че нещастието е сполетяло само родния град, най-много страната ни.
Лошите новини не закъсняха и следващата седмица научихме, че Европа е разтърсвана от катаклизъм - блокирани електрически системи. До месец подозренията ни, че отвъд океанът са пострадали се потвърдиха. И все пак, къде беше причината?


Хрумна ми, че японските ми приятели може да знаят и макар, да бяха на другият край на света, имах една възможност - транс-сибирската железница, която братушките, обслужваха в настоящият момент с парни локомотиви. За пръв път оцених изостаналостта на тази огромна страна. Все пак, бяха необходими цели 3 седмици за да достигна Манджурия. От там изпитах невероятното усещане да пътувам с платноход от времето на династията Хан......Същата нощ слязох на пристанището в Хирошима, капнал от умора и готов да се прекърша, сякъш съм китайски порцелан.

Следващата сутрин трябваше да узная какво се бе случило. Фунита ме посрещна незабавно - беше блед, и доста отслабнал. Никой от нас нямаше време, за това прекъснах характерните за Япония вежливости и започнахме да говорим по същество:

– Вярвам, че знаете, каква е причината за световният катаклизъм, настъпил наскоро.
– Не мога да правя предположения, на толкова ранен етап от проучванията ни....
– Да, просто ми кажете какво се е случило! - Фунита се заоглежда несигурно.
– Нещо се е объркало изключително много.
– Нима? - иронично контрирах.
– Предполагам, че електричният вятърът, който създадохме се е върнал. 
– Но той трябваше да се завърне след хиляди години, какво се е случило всъщност?
– Не знам, нямаме релевантна информация, всички сателити са извън строят, дори не можем да използваме батерии. Имам някой подозрения...
– И?
– Миналата седмица тук в Кобе се появиха 207 самурая, облечени по мода от периода Едо, с тогавашно снаряжение, говорещи на стар диалект....
– Чакайте, на къде биете? И двамата сме физици, нека гледаме реалистично на проблемът.
– Не ми говорете за реализъм г-н. Винех! Постоянно се появяват, веднъж в Токио, друг път в някое планинско градче, на някой от южните острови. Хора страдащи от отдавна премахнати болести, неадекватни в нашата среда, независимо, че са ни сънародници....или, че някога са били. 
– Значи, са изобретили в паралелната вселена, в периода Едо, машина на времето и сега ще започнат посещения на приятелски начала?
– Вятърът ги е събудил. Свещенният вятър, г-н Винех, наричан в Япония - Камикадзе. Някога когато Монголците и "Златната орда" завзели Китай и Източна Европа, погледнали към Япония с апетит. Първото им нашествие се провалило поради буря, която потопила целият им флот. След 2-3 години, великият Хан, подготвил ново нашествие и флот. Но се появила отново бурята и войниците му свършили на дъното. 
Третият, последен опит бил застигнат отново от буря, все пак няколко кораба се спасили от смъртоносната й хватка, за да бъдат избити от очакващите ги самураи по японските брегове. Когато сме създали този потомък на камикадзе - електрическия вятър, ние не взехме предвид само едно единствено нещо.
– А именно?
–Ако такъв вятър срещне по пътят си плътна материя или се отразява, или нарушава структурите й и преминава през нея. Нарушават се пространствени структури, но това е нещо, което ние занем. Само,че никой не взе в предвид, че времето е друго измерение, свързано с останалите три. Ракъсали сме решетката на времето.
– И сега, когато божественият вятър ни отнася, всеки може да премине през него. 

Неизбежно ни застига моментът, в който трябва да се изправим срещу сянката на собствената ни душа. Тя тихо се промъква зад гърбът ни прошепва мила дума в ухото и по-нежно от пърхащи мигли обхваща съзнанието ни. Така се случи и с мен, когато Камикадзе премина през косите ми.

Посланието

  Старите пушки твърдят, че отекчението се бори единствено с фронтална атака. Само, че всеки запознат до някъде с „Изкуството на войната” е обръгнал с променливите тактики на врагът– „адаптирай се към противникът, докато не се превърнеш в негова ръкавица.” – Мяо Зу Шин.....
   
  Климент бе един от безбройното войнство на борещите се със скуката и само студената чаша чай бе негов мълчалив сподвижник. Е, нищо не е вечно, дори в по-малка степен вкусно, ето защо отпи една глътка от миниатюрата на блато от чашата си. Данните се прескачаха, като олимпийски атлети по монитора, а под Слънцето все още нищо ново. Всъщност, Слънцето изобщо не урежда въпросът на работещите в обсерваториите. С риск да ви прозвучи чудовищно, Земята съвсем не е център на вселената,какво остава, за който и да било неин обитател. Добре де „Гърмящите Зелки” и последният им албум са изключение. 

  Естествено обсерваториите си имат своя чар...просто в моментът ми е трудно да се сетя какъв точно беше. С Климент отговаряхме за проекта СЕТИ – нещо, като издирване на извънземните под дърво и камък, или каквото, където расте из вселената ни. Дали заради множеството неиндентифицирани-пияни руски летци или просто от страст към радио-управляеми сателити, от близо 40 години целият свят изсипваше милиони в търсенето на разумен живот. Винаги съм се питал, защо им е да ни отговарят, даже и да ги открием? 
   
  Всъщност онази сутрин Климент бе в някакво по-особено състояния, по думите му - "нещо витаело из въздухът". Винаги съм предполагал – че азотът витае около кислородът, но всичко ми се изясни след неговото заключение. По-важното бе, че изведнъж машините започваха да бълват ролки хартия, все едно не ние, а те се бяха отрязали с мастило предишната вечер. Алкохол имах предвид.
   
  - Братле! - викна ми той. – Дължиш ми световното БВП от времето на Римската Република до днес – те са в Магелановият облак! – викна и победоносно размаха безбройните метри хартия, като да беше Иван Асен II след битката при Клокотница. Естествено не бях ентусиазиран да се простя с цялото човешко БВП, ето защо хвърлих доста критичен поглед на данните от мяаците ни. Скоро след това, знаех, че някъде там има двама загубеняци, които изпращат във вселенският ефир, подобни на нашите послания, нещо от рода – ние сме миролюбив, неамбициозен и неагресивен вид, ако ни чувате, моля пратете смс. И някой се беше бръкнал по между-галактическата тарифа, а ние разчитахме посланието му.
   
  Трябва да призная, че посланието им беше, точно като нашето. Макар радостта, че трудът на целият ми живот, даде резултат, бях смутен от фактът, че две цивилизации, които се срещат за пръв път от около 4 милиона години, могат да изпратят еднакво съобщение. Това означаваше, че всеки човек е уникален...както останалите 7 милиарда, като него!
   
  – Климент, в цялата тази работа има нещо много гнило и като изключим датският сателит, няма нищо общо с Хамлет.
   
  – Стига де Москито! Ако ти е за басът, ще мина и без световното богатство. Но представи си, как ще промени, това историята – там някъде има същества като нас, не схващаш ли?
   
  – Схващам, но не е ли странно, че и те пращат същото съобщение? Нима и Те са ползвали „Шаблон, за комуникация с далечни, непознати и вероятно несъществуващи цивилизации”?
   
  – Добре, малко е неприятно, че не са могли да измислят нищо по-така, няма нито лазерни оръдия, нито НЛО-та, но като начало, не е лошо, а?
   
  – Предлагам, да изчакаме потвърждения и от другите обсерватории, не смятам да се радвам напразно....

  Няколко часа, по-късно получихме потвържедения, от всички обсерватории, работещи в системата на СЕТИ. Данните се засичаха, т.е. не си измисляхме, нито бяхме все още под влиянието ан вчерашният, "Руски стандарт". Ала всички колеги бяха обхванати от съмнението ми. Нима не са могли да измислят малко по-различно съобщение? Или можеха само, да повтарят нашите думи, като полу-идиоти? Ние с Климент си приличаме – завършихме едно и също училище, университет, работим на едно и също място. Познавам го по-добре, от колкото самият себе си и все пак неговите шеги са по-рализни от моите.

  Дните минаваха, а вестниците разтягаха новината, като да бе синтетичен локум, от „Анадол Кюсе” заседнало между зъбите и мустаците на тъмен субект. Представях си нещата по друг начин. Сещате се – фанфарите и конфетите по Витошка, раздавачите на рекламен спам, които ентусиазирано ни прегръщат, докато в трамвая ни отминава усмихнат и вежлив контрольор – баналните случки около откривателите на извънземни. Само, че не почувствах никакво вълнение, дали годините ме бяха изменили, до толкова, че съществуването на други цивилизации, извън нашата Слънчева система – не можеше да ме разтърси?

  Една сутрин, поредната, в която проверявахме за грешки съобщението им, принтерите забълваха, следващото – „ Получихме съобщението ви, моля потвърдете, че ни разбирате”. С Климент се спогледахме, вече нямахме никакви съмнения – извънземните бяха мунчовци, които могат единствено да повтарят думите ти, сякаш те да са нямата Ехо. На нас ни остваше само да сме възгордият Нарцис и съдейки по Землянската ни цивилизация се справпяхме повече от добре. Размислите ни бяха прекъснати от Шефът, който ни повика. Не съм много запознат с комикс-културата и разните същества там, но шефът бе до толкова почервенял, че можеше да мине за рако-човека в семейството на Спайдърмен. Почна ни направо фронтлно, все едно да бяхме отекчение.
   
  - Момчета имам една лоша новина за вас....
  - Уволнени сме? – довърши уплашено Климент.
  - Не. Но нищо не сте открили. Освен самите вас. Охраната ми изпрати запис от командната зала, след като ги помолих. Забелязах, че някой е изместил голямата антена, без да съм го нареждал и реших да проверя случаят. Поради разместването й, когато сте предавали позивните съобщеният, до разумния живот, те са се отразявали последователно в Юпитер и астероидният пояс. 
  - Шефе, искаш да кажеш, че сме чували собственото си ехо?! – почти извън кожата си попита Климент.
  - Страхувам се, че това е така.
  - Шефе, някой, трябва да е отговорен за преместването на антената! Това е долен саботаж, лично аз ще набуча главата му на върха на телескопа в Рожен! – беснееше Климент – Така, че да чува съобщението ни по-ясно! –завърши с пяна на устата, той.
  - Няма да се наложи....леля Надка е преместила антената, докато е чистила компютрите ви с парцала. – Долната челюст на Климент увисна, все едно мандибулярният му нерв да беше парализирам.
  - Изглежда нашият разумен живот се оказва леля Надка! – остана ми да заключа.
  – Предпочитам да бяхме открили неразумни хлебарки на Марс, пред това!

  Следващите месеци бяха изпълнение с горест и погледи изпълнени с недоверие към леля Надка, мъглявините и каквото още си поискате. Дори извънземни да бяха изпепелили НДК или по-лошото - малкото бистро „Къркачите”, едва ли щяхме да се хванем на въдицата за разумен живот. Все пак от отдела за компютърни разработки ни предложиха удобна платформа – програма, която проследява за сигнали относно разумен живот, отбелязва си местата, където е търсила, и никога не повтаря издирването си в същият сектор. Климент бързо прие идеята – защо да се нагърбваме с фалшиви съобщения, когато машината може сама да се справи?

  Работата по платформата ни спореше и макар множеството ограничения в компютърният език, използвахме транскрипцията на собствената си фантазия. Създадохме самообучаващта се система – не само, че следи за съобщения, но когато прихване сигнал от не-извънземен произход ги анализираше. Системата се учеше сама и зависеше единствено от електричеството. Нашите 15 минути слава се разтегнаха в седмица, непрекъснато предаване на радио честотите ни. И ако музикалният поток е характерен за повечето землянски радио-станции, потокът от неразбираем, обсерваторен хумор тормозеше нашата платформа за издирване. Бяхме решили да й покажем, какво да не търси никога и явно ни биваше за учители.  

  Безоблачните дни нарастваха в геометрична прогресия, излизайки от обсерваторията, бях придобил навикът да подавам първо ръката си, в случай, че е започнал порой от амброзия. В този кратък момент на безкрайна леност в животът ми се чувствах, сякаш съм любим на самата Хера, а Зевс и пет драхми не дава за разюзданото й отношение към мен. Климент се въртеше около Кибела и гористите местности в търсене на подходящо място за новият телескоп. Всико заплашваше да свърши, прекалено оптимистично и лесно – пенсионираш се без усилия и амортизации и смучеш ром в „Заливът на прасетата”.

  Но на извънземните им бе хрумнало да пращат съобщеният на нашата платформа, без изобщо да се замислят относно уютът ни. Машините започнаха отново да бълват ролки и поредната олимпиада на данни по мониторите бе вече факт. "Така се завърнали безславно" в уютната среда на обсерваторията.

  Климент получаваше втора възможност – да открие разумен живот отново, този път наистина разумен, т.е. с извън земен произход. Сверихме данните от компютърът и от нашата платформа за проверка на данните.

  Шифърът, който ползваха, беше изключително сложен и невъзможен за разшифроване от човек, единствено машини можеха да се справят. Възможността да открием разумен живот, само 40 години след, като сме започнали да го търсим активно, бе повече от приятна – 40 години са по-малко от стотна в животът на галактиката. Това е като да се дипломираш, преди да си се записал в университет, без да даваш гювеч, на когото и да било. Всеки ден пристигаха все нови и нови данни, можехме да ги разчитаме само частично, но срещу нашата позивна, макар и фрагментарно винаги откривахме логичен отговор. Не като да попиташ някоя девойка дали е свободна довечера, а тя да ти отговори, че са й от д-р Михайлов. Естествено веднага се опитахме да узнаем какво е местоположението им във Вселената, без да издаваме собственото си. Но изглежда техните ориентири или все още не ни бяха познати или ги описваха по различен начин. Бяхме попаднали във вселенската чат стая, но онзи от среща не знаеше името на нито една улица в своя град.

  Шифърът ни тревожеше жестоко – страхувахме се дали не губим важна информация, сред неразбираемите му части. Наложи се да прибегнем до военните, както и до математици и за радост след доста безсънни нощи, установихме, че сме изтървали единствено любезностите. Едва ли някой учен бе обмислял, възможността да открие разумен живот, с който поради цивилиационни или културни различия, в крайна сметка не може да се разбере. Същински кошмар – сякаш да лежиш до най-съблазнителната жена (след като ги открихме, даваме шанс и на извънземките), а тя да се окаже ангел и земните грехове да са технически невъзможни. Галактическа ирония!

  Следобедът, докат си ровех из компютърът за един от ключовете към шифърът, се изненадах какво огромн пространство заема платформата за издирване – близо 3000 пъти повече, от първоначалното. Климент се почеса с недоумение и мързел по главата, докато аз се впуснах в препускане по директориите и фаиловете. До краят на вечерта имах кординатите на мястото от където нашите извънземни са пращали съобщениея с точност до милиметър. Оставаше ми да свикам целият екип, за да им покажа откритието си.

  На следващата сутрин се бяхме събрали в заседателната зала и повечето гледаха с надежда стената с прожектираните по нея символи. Колегите нямаха търпение, за това без повече овъртания започнах направо с фронталната атака.

  – Повечето от вас се питат, къде точно се намират нашите извънземни. Подгответе се, защото това, което търсим, винаги се оказва, там където не сме поглеждали, че е.
  – Стига си овъртал Москито! - нетърпеливо ме подкани шефът. – Просто казвай кординатите.
  – 41° 41′ 35″ с.ш., 24° 44′ 38″ и.д..
  – Ха-ха, много весело, Москито!

  – Те са в съседната стая, точно тук на Рожен. Те са самата платформа за издирване. През изминалите месеци, тя се е обучавала, какви сигнали не трябва да приема. От друга страна в нея има ясна дефиниция, какви сигнали да търси.

  – Искаш да ни кажеш, че тези сигнали са поредната фалшива тревога? Че не сме получавали съобщения от космоса и не сме открили живот?! – попита Климент.
  – Всъщност не....каква е дефиницията за живот?
  – „Състояние на активност в ареалът на обектът с възможност за продължаване на видът.” – изрецитира дословно Климент.

  – Платформата за издирване е създала свое копие, което от своя страна е създало свое и т.н. След това копията са започнали комуникация и търсене, заедно с оригиналът и чрез съобщенията помежду си са си изяснявали обстановката, местоположението си и всичко свързано с тях. Те се възпроизвеждат, те разсъждават и са живи. И имат послание за нас:”Животът не се нуждае от повод, а от среда....” 

Живите облаци

Преди около 7 месеца в обществените кръгове станаха достояние някакви технически неизправности в андро-формите на "Лайф депозит". По това време бях все още стажант в списание "Наука и бъдеще"  и редакторът ме изпрати да се поразровя. Нямаше нужда, да чакам втора покана - "Лайф депозит" бе система, която удължава човешкият живот, запазвайки човешкото тяло от физически амортизации. От люлка до гроб, човек беше затварян в специални саркофази, които в определена обстановка, запазваха тялото младо с течение на десетилетия. Властите навсякъде по света подкрепяха програмата, която ги разтоварваше от тежките повинности на социалните и здравни осигуровки, разходите за лечение или болничната система. С депозирането на някого в саркофаг, инжинерите от "Лайф депозит" създаваха точно андро-копие, радио-управляемо от собственикът на оригиналното тяло.  Допълнително удобство на цялата система бе, че при закононарушение от по-тежък характер, властите поемаха радио-контролът над андро–формата(андроидното тяло - копие). Войните за кратко време се превърнаха от кървави драми в безкръвни технически мероприятия, по-близо до дестките игри на войници, от колкото, до някогашните сблъсъци на бойните полета. За Зводните, загубата на 90% личен състав не бе тежък удар - просто им докарваха нови копия на войниците и битката продължаваше. По специфичните производства и изящните изкуства получиха небивал възход, тъй като андроидните схеми на изкуствените мускули, осъществяваха далеч, по-прецизни движения. На журналистите и критиците почти им се наложи да забравят думата грешка. Поне така преполагахме, до онзи ден, когато редакторът ме изпрати да разуча проблемите около "Лайф депозит", намеквайки ми, че ме очаква постоянна позиция, ако се справя.

Офисът на местното звено на "Лайф депозит" се намираше в живописна, но дива местност извън градът. Хората рядко си позволяваха разходки из самобитните местности. Някой опасявайки се от дивите животни, защото малко се знаеше, какво може да се очаква при среща на андро-форма с някое от тях, както и заради ренегатите. Ренегатите обитаваха т.нар. "периферни зони" - това бяха местата, където сканиращите системи нямаха обхват. Както говореше името им, ренегатите бяха извън законът, както и хора, отказващи депозирането им в системата "Лайф депозит".

Сградата бе внушителен небостъргач, оформен, като кацаща лястовица. Преминах през щателната проверка на входът, включваща сканираща продцедура, блокираща телефонията на андро-формите, а за десерт през "оковаване на лещите" - програма не позволяваща на андроидните очи да запаметяват снимки или прекалено точни зрителни представи.

-Вие трябва да сте пенсионер! МОдел BGZ12 с жива телесна обвивка и металически кости! Мислех си, че всички сте извадени от употреба. - ентусиазирано ми заговори едно момче от охраната.

– Както виждате старата технология все още си я бива! А и важното е "какво имаш...

- В саркофагът си." - довършихме, придобилата известност, напоследък поговорка. - Стая N 90, в опашката на лястовицата, госпожа А. Вилерок ще ви очаква.

- В опашката казвате - погледнах недоверчиво охраната.

-Ако сте журналист бихте могли да измислите и други епитети - пошегува се събеседникът ми.

-Благодаря, но няма да се възползвам от предложението ви.

Приближих се към централната сфера, чиято обвивка бе нашарена с множество килийки по цялата си повърхност. Влизайки в някоя от тях, външната сфера се завъташе спрямо останалите обвивки и по този начин спестяваше време за пътуване, тъй като както, килийката на гостите, така и желаният кабинет се придвижваха един към друг. Най-модерните сгради, независимо от външният им облик или размери, представляваха на практика такива сфери, обвити във външна обвивка с желанта форма. Постоянното въртене на слоевете в сферата, както и завъртането й в цялост, създаваше нейна собствена гравитация. Централно разположен в нея, се намираше електо-мотор, който действаше, като ротор, създавайки енергия, при завъртането си. 

Секунди след, като си избрах килийка се намерих срещу г-жа А. Вилерок, която ме посрещна студено, както често се случва на журналистите, но много по-често на безизвестните стажанти.

- Заповядайте г-н Хоук. Как мога да ви бъда полезна? - започна, тя с неутрален тон, който само се подсилваше от светло лазурените й очи. Впрочем всички най-скъпи и нови модели андро-форми бяха обзаведени с точно същите очи. Смяташе се, че светло лазуреният цвят е съвършен и единствената му алтернатва бяха някой нефритени нюанса. Тъмните очи бяха забравени, като "прозаични". Лицето й бе красиво, без дори намек за някое дребно несъвършенство, а тялото със сигурност бе излято по калъп на актуалният супер модел през тази декада.

-Благодаря Ви. Представям списание "наука и бъдеще" и за нас са интерес слуховете около неизправностите на моделите с по-възрастна човешка форма.

–Сериозна организация, като вашето списание, не би трябвало да се влияе от подобни, нелепи слухове. Ако някога налице са съществували проблеми с андро-форми, то те са се наблюдавали при по-старите модификации. Да речем, като вашата. - усмихна се ехидно тя.

–От къде си направихте заключения, че моята андро-форма е стара? - учуден попитах, започвайки да се опасявам от наличието на скенер в стаята.

-Нима не е очевидно?Неправилно сини очи, но не светло лазурени, симетрията на лицето ви е далеч от съвършенното, притежавате изкуствени системи за дишане, които ви пречат с режим на  задъхване. Та вие сте толкова несъвършен!

-"Важното е какво имаш в саркофагът си."

- Ах, да! - отвърна тя през смях.

- Относно проблемите с новите андро-форми, говори се, че при контакт с диви животни или ренегати са неадекватни.

-Слуховете са такива и толкова, каквито може всеки от нас да измисли. Защо мислите, че ме интересуват?

- В случай, че не ги опровергаете, неависимо от тяхната заблуда, хората могат да приемат за истина, тази неистина...

-Хм....Добре, ще ви разведа из нашата лаборатория и ще ви докажа, че с андро-формите ни няма проблеми. - тя предаде няколко команди на кабинетът си и след кратко време, зад мен се появи входът на лабораторията. Вътре забързани хора или по-точно андро-формите им работеха върху нови раработки.

-Ще ви представя нашият най-нов и съвършен модел, който ако бъде пренесен назад във времето, без съмнение, ще бъде приет, за обикновен човек. По-скоро необикновенно красив. - настроих се скептично, тъй като повечето инжинери винаги имаха някой панаирен коз-джунджурия, с която да замажат очите на обикновенните прозаици. И все пак загубих думите, когато от прототипната камера, както Афродита от средиземноморската пяна се появи високо същество с руси коси, виещи се като филизи около статуя на богиня. Зелено-сините й очи присвятваха, като мънисто на някое жреческо бижу и само меките й извивки и дългите крака можеха да разсеят вниманието ми.

- Дори и на ретро любител, като вас тя се хареса. - отбеляза със задоволство тя.

-Действително, тя е като богиня, но като ваш прототип, човешката й форма не може да е възрастна?

-Да, тя е само бебе, но с новата, подобрена, обучителна система ще направим от нея супер модел само за 3 месеца.

- За 3 месеца!!! Дори за знанията нужни на състезателите в силовите спортове е нужна година и половина, за да бъдат усвоени.Невъзможно! - тя се усмихна с превъзходство.

-В централата ни вече имаше един случай. Каква възраст давате на човешката форма, която притежава най-известната певица-модел Фамия Глория?

-Предполагам на 23-4 години.

-Хах! Нищо подобно - 7 месечна е. - отново ми се усмихваше, сякаш обясняваше на някой изостанал ученик.

- В такъв случай, бихте могла да ми покажете някоя андро-форма с по-възрастна човешка форма?

– Виждам, че в противен случай, не бих могла да ви разубедя, относно митовете за проблеми. Извън политиката на компанията е, но ще ви покажа Франк Чан в присъствието на кобра, като доказателство.

- Франк Чан от Сингапур, който опита да създаде пиратска версия на андро-форма?

-Да г-н Хоук, същият.Последвайте ме, ще се спуснем дълбоко под земята в подземията. - отправихме се към асансьор от старият тип, спускащ се в шахта. Пътувахме около 3 минути и трябва да сме слязли на 200 метра под земната повърхност. Коридорите водещи от асансьорът към подземията бяха зле осветени, хладни и с мухъл.

- По наттатък ще се наложи да използваме сензорите за тъмнина. - каза ми тя и продължихме към лепкавият мрак. В даден момент, почти се спънах в плочка и тя изкънтя пронизително от ударът. - Използвайте сензорите си, за какво друго са ако не за сега? - вървяхме още около десетина минути, докато не отвори странична врата и не се шмугнахме в нея. Стаята бе килия с ниша за саркофаг, а на единственото легло лежеше красив мъж със същите светло лазурени очи, като придружителката ми. В ляво от него на подът бе поставен терариум с клатеща заплашително глава кобра, а до нея малка паничка с остатъци от някакъв дребен гизач в нея.

- Г-н Чанг, имате си посетител - г-н Мохито Хоук от списание "наука и бъдеще". - г-н Чанг се изправи и се здрависа с мен.

-Г-н Хоук е тук, за да се увери дали сте адекватен при контакт с диви животни. Искам да извадите кобрата от терариума и да ни демонстрирате, колко безопасно ще е това.

- На вашите услуги Госпожо. - рече той и извади злокобното влечго от заграждението му, без каквито и да е признаци на безпокойство, освен естествената гнусливост от змиите. Той и шепнеше нещо и подхващаше гъвкавото й тяло, кето се извиваше в ръцете му. След малко я върна на мястото й.

- Както видяхте г-н Хоук, нито Г-н Чанг или аз, нито змията изпаднаха в някакъв дискомфорт. Г-н Чанг заемете предишната си позциция и отново помислете върху вашите минали деяния.

- Действително реакциите ви бяха съвсем нормални. Благодаря ви г-н Чанг. - казах и отворих вратата пред г-жа Вилерок.

В същият момент от тъмнината изскочи тлъста и нахална хлебарка . Г-н Чанг и г-жа Вилерок наддадоха отчаяни викове и не след дълго се гърчеха на пода, както впрочем и кобрата в терариума.Извадих от джобът си една кибритена кутия, мой детски спомен и хванах хлебарката в нея. Излязох в коридорът и захвърлих хлебарката някъде в тъмнината. След минути се появиха медици, всъщност инжинери по подръжката на андро-формите, които активираха отново двете машини, както и кобрата. Не след дълго с г-жа Вилерок се намирахе в кабинетът й.

- Това, което се случи в подземията с г-н Чанг си остава нашата малка тайна. В крайна сметка , при някой специфични климатични условия и най-съвършенните андро-форми, могат да изпитат известни, малки проблеми.

- Ако действително тези проблеми са толкова незначителни за вас, не би трябвало да се безпокоите от излизането им наяве? -тогава тя се усмихна за пръв път искрено.

- В такъв случай и вашият редактор не би имал нищо против да открие, че за него работи ренегат. - почувствах, че ми става топло.

- Нима намеквате, г-жо Вилерок, че съм издирван от полицията престъпник, който освен всичко е проникнал през щателната ви охрана? Звучи доста налудничаво, ако ми позволите.

- Г-н Хоук, от години изпитваме проблеми при среща на андро-форми с диви животни. Понякога дори, нестабилност може да се наблюдава, когато в близост е активна човешка форма. Когато влязохте днес в кабинета ми се почувствах неспокойна. При цялото ми уважение с тази стара "андро-форма", която използвате сте далеч, от красавците, които биха могли да ми създадат такова усещане. И ако на скенерите изглеждахте, като стара андро-форма, защо не всичките ви кости са от метал? Или защо се препънахте в тъмнината?За разлика от присъстващите и изкуствената змия, вие не изпитахте никакви притеснения от хлебарката. Има много въпроси без отговори. Къде се намира нашата душа - в тялото или извън него? Убедена съм, че не е само в тялото, в противен случай андро-формите, нямаше да изпълняват функциите си успешно. Не е и извън тялото, тъй, като то щеше да е един камък, който да бъде наша котва.  Предполагам, че душата е облак, обхващаш всяка част от вселената, както е и с гравитацията. Прекалено далеч, от центърът на този облак, влиянието й е прекалено слабо - пренебрежимо ниско, по-близо -  основополагащо. И макар това, все още не знаем закономерностите, влияещи върху този жив облак. Облаците на дивите животни и ренегатите, както и на хлебарката, размиват облаците на собственикът около андро-формата му. Нека това остане между нас.

- Разбирам ви. Заслужавате спокойно време, в което да отстраните този проблем.

-Довиждане г-н Хоук. Може би пътищата ни ще се пресекат отново някой ден.

- А може би облаците ни. 

На извънземните с любов

Обръщайки се назад след поредното хлапе използващо невменяем за мен жаргон, аз се обръщам назад, към моето собствено детство. Както изглежда не чак толкова далеч, за да забравя радостта от шегите, но и в непреодолима дистанция от мен, която никога няма да стопя. Този спомен ме накара да изровя от таванските кашони, някогашната си дървена сабя. И така, Пандора освободи една отдавна забравена история.

Трябва да сме били пети клас, демокрацията бе победила. Хората говореха за хубавата Америка, прекрасния живот там и богатствата, сякаш да е Багдат от средновековието.И ние се радвахме за демокрацията, макар да не ставаше за дървено скривалище или площадка за игри. Все още имахме страх от учителите, но както сивите мишки, щом останехме сами измисляхме някоя пакост. Чувствахме я, като дълг, но й се радвахме, като на забавление.А колко от вас са ловили в голямото междучасие риба, за да я занесат до дома в тетрадката по математика?

Обедна почивка е и Никола прескача от крак на крак. Нещо го мъчи, знаем, че е намислил беля и е голяма щом мълчи. Започваме да го дразним, докато не избухва и не разкрива, че е най-умният на светът и между другото е открил как да прониква във военен склад наблизо. Военен означава - смел, непобедим и геройски. Вече си представяме, как раздаваме на момичетата комплект противогази и те припадат...от възхищение към нас. Чупим се от часът по трудово и вместо съзиданието на ваза със струг, избираме олигархичното разграбване на складът. 

Теорията обаче леко се различаваше от практиката - военният склад наистина си беше там. Както постовите и високите огради... След едно скришно кьоше следваше плетеница от бодлива тел. "Излезе ни късметът" - рече Марио и започнахме да я свиваме и изправяме,докато се скъса. Шмугнахме се през процепът, който направихме и тихичко се приближихме към занемарен склад приличащ на хангар. Само Али Баба е изпитал същото, което и ние...може би и Димитър Общи след Арабаконак, но имаше толкова джунджурии, че след, като всеки грабна, каквото можа се почувствахме невероятно ощетени за останалите неща, които не грабнахме. Следваше седмицата на противогазовите маски. Навличахме ги в междучасията и тръгвахме да плашим хората в близката градинка с "обявената тревога". Само три дена по-късно ни извика директорът. Така получих първото си мъмрене.

Последваха месеци на затишие, в което, като разпиляни четници не смеехме да гъгнем, за да не ни изритат от "елитното" ни училище. Макар, че по онова време всички училища бяха елитни. Но не минаха и три месеца и Стоян прояви признаци на неспокойствие, на някаква абстиненция към белите. Първо ни започна по тънката струна:

"Нашите нали са лекари, и ми обясниха за нова наука - генетика, където можеш от бълха слон да направиш."

"А можеш ли от пясък да направиш шоколад?" - с голям интерес и изострен апетит се обажда Явор.

"Ще ги питам, но сигурно може. То е проста работа - взимаш клетка от котка да кажем, слагаш я в яйце и то се излюпва коткопиле."

"Ей, това си е голяма работа, бе Стохи! Я разпитай повече, за да опитаме." - предлагам с детският си акъл.

"Айде да върнем динозаврите, като в оня филм (Джурасик парк). Ще е супер забавно, тука на поляните да има тиранозаври, а гаргите да ги гонят птеродактили." - фитилът вече гори и знаем, че няма връщане назад. Ще се клонира, без да знаем, че така се нарича и ще създадем, видове, които даже в Софийската зоологическа ги няма.

На следния ден Стохи е донесъл 3-4 спринцовки с игли, чисто нови, както и една кухненска престилка, така е гледал, от докторите. След училище невинно се насочваме към близкото блато или "операта", защото през лятото и есента се раздаваха неверояти жабешки арии. За късмет жабите тъкмо са снесли лентите си с яйца. Улавяме няколко и със спринцовките изтегляме съдържанието на две килийки. Всичко върви по план. Сега ни трябва гущер, от който да вземем кръв и така ще се роди подводен гущер....предполагаме. Нещеш ли, Марио натиска своята спринцовка и течността от нея му пръсва в очите му. Експериментът е прекратен, следват две безутешни седмици, в които Марио изпада в минорното настроение на осъден на смърт. Всеки ден очаква да се превърне в мутант жаба-човек и логично да умре. 

Един ден не издържа и пита преподавателя по биология, колко време му оставало. Учителят поразучи въпросът и секретната ни операция бе разкрита. Този път се измъкнахме само с мъмрене от класният ръководител. Довиждане коткопилета, довиждане динозаври!

Поредното лято се е изгубило зад дърветата при дядо и баба. Училището отново започва тягостно със съзнанието, че ще има безкрайна математика, но все пак старите пушки са все още там. Ще вършим отново бели, този път по-големи от предишните.

Боби е гледал предаване за космосът и извънземните. Били с продълговати глави, имали космически кораби, а цигарите си запалвали с лазерен заряд. Ами ако можехме да се доберем до лазерна запалка, колко бели само ни очакваха! Само да установим контакт с извънземните и е наша. Нямаше да осъзнаят, кога са я "загубили". Те така и така са червиви от лазерни запалки, няма да им е мъчно за една.Корабите им няма да пипаме, макар и тях да си ги бива. Ако ли запалките им са кът, то тогава само ще си поговорим с тях и толкова. Много от нас знаеха, колко неприятно е да ти скрият топката.

Фантазиите ни отново заработиха на пълни обороти. Въпрос:"Как да прикоткаш чуждоземна, космическа цивилизация, без да знаеш адресът й?" Първоначално решихме да викаме силно към небето "Извънземни", но после, някой логично заключи, че може да не преминем стратосферата с гласовете си. Така, че тази идея отпадна. Да ги повикаме с лазер? Но точно с лазер не разполагахме. С радиостанция? Военните щяха да ни проследят и да развалят всичко. 

Тогава на Александър му хрумна, че може да използваме светлинен фар. Добра идея, но как да довлечем фарът от Балчик до мотопистата в Емил Марков? Докато не ни усени идеята, да съберем многото изоставени гуми по пистата и да ги запалим. Така, извънземните щяха да ни забележат.

Двете седмици усилена работа след училище по струпване на стари гумите, преминаха неусетно. Струпахме на куп поне 80, замислихме протокол по посрещането на извънземните. Купихме 4-5 пакета с вафли, както и кока-кола. Все пак това не бе кръщене, а мастита среща между далечни цивилизации. Даже навлякохме омразните костюми, които родителите ни подготвяха в началото и края на всяка учебна година. 

Всичко бе готово, кибритите палаво дрънкаха по джобовете ни, а тетрадките, които разкъсвахме за подпалки, жално скимтяха. Но напредъкът изисква скъпи жертви така, че мъжествено се простихме и с контурните карти,а с радост изгорихме математиките си.

Огънят в началото срамежливо пъплеше, без да напредва. Не можехме да си позволим провал, съдбата на междукосмическите отношения, висеше на косъм, и този косъм трябва да е бил на нечия от нашите глави. След около 15 минути успяхме в разпалването на буен огън и се отдалечихме на десетина метра от горящата купчина гуми. За нещастие бяхме пренебрегнали важен факт - когато гумите горят се отделя гъст, черен дим, който щеше да закрие огъня от взора на извънземните.

Не само, че закри взорът, но покри с черна мъгла районът в радиус от една пряка. Но вместо извънземни довтасаха, разтревожените съседи, пожарникари и полицаи. Последва голям скандал и тръгнаха да ни водят към районното. Тогава Стоян се сети за вафлите и колата и изтича към огъня. Остави ги в близост до него и надраска набързо - "На извънземните с любов", в случай, че дойдат, когато нас са ни отвели, поне да знаят, че сме чакали. После дълго го ругахме, че не е написъл поне имената ни. Та как иначе ще ни открият извънземните?!

P.S.
Ако някой е срещал извънземни, нека ги пита за лазерните запалки, а?

Александрия

- Приятно ми е, Александрия.
- Здрасти, викай ми Господ. Приятелите ми за по-кратко ме наричат Бог.
Забавен каданс - скорост граничеща, до обратно врътване на ролката.                             Плесницата, отекваща от повърхностния слой на кожата ми, чак до сърцевината на егото, ми подсказва, че като цяло ситуацията не е забавна. Хвърлям неразбиращ поглед към Петър, хайманата със сигурност не ми поднася "Поклонението" на Веласкес. В този ред на мисли се обагрям в розово - комбинация от срам и израз на лицето напомнящ "Изгонването на Маврите". Отново Веласкес!
            Още от началото си знаех, че нещата няма да свършат никак добре. Сега затворен в саркофага, вече имам една сигурност, но не от онзи тип, който тежко затваря клепачите ти в еротичен сън, а от онзи - другият, нощта преди да ти отрежат главата до чорапите, моментът, в който се въртиш като електомотор, но в легло. Преди време пуснах Сина да слезе. А тея диванета, взели, че го разпънали в буквалния смисъл, пък после ми търсят Рай. Рай ама на куково лято! Е нищо де, само да се върна горе, такъв хубав Армагедон ще им дам, аз на тях, че Ледниковия период, ще им се стори комедия по Данте.
Всичко започна.....щях да кажа вечерта, но при нас горе, Слънцето винаги грее. Точно по тази причина главата на Петър ражда толкова прегорели идеи. Бе часът за косене на тревата. Какво си помислихте - "Бог по цял ден си виси на някой облак, налива се с амброзия и пощипва 99 девственици? Няма такива работи. Пък и девственици не ни останаха...
Ставам с големия взрив, косачката на рамо и съм на шестото небе - към рай грасът. Към втория ледников период съм готов с тревата. С право Петър казва, че е божествена. Припалваме в зенита на Слънцето по една. След минута сме на по-високо ниво - седмото не-бе. Разправят, че само боговете сме полудели. А когато димът от тревицата забули Слънцето, онези долу се втурват да колят за жертвоприношения, от страх да не загася Слънцето. Само работа ми създават - описвай го, този пожертвания, какви ги е вършил на Земята - бумаги.
              Ей го на! Вчера се наложи, да увеличавам администрацията - Бай Илия го сложих министър на Слънцестоенето - да гарантира на електората, че ще ги огрее. Бай Николайчо - вице на водата, хората вече искали само бяло злато. Тенденции, моля ти се! Само не знам какво да правя с Лазар, По цял ден лежи Мърдата, а съм го сложил за безсмъртието да отговаря. Викам му - Лазаре, стани!. Явно трябва чудо, защото онзи лежи и ми вика : "Върви по дяволите!. Прокарах ръката си по белоснежната брада и като се замислих отидох по дяволите. То пък и в опозицията не е работа! Оказа се, че онова диване Архангел Михаил - изпоклал всичко що има рога или повече от една глава. Та заварих един дявол с подрязани рогца и сумати женоря около него. Дяволска работа! Подхванах Лукавият отдалече:
- Може би постъпих с теб малко грубо, даже прибързано. Не трябваше да те хвърлям в джаза, така де в Ада, но като кипна и ме парва под лъжичката. - Лукавият се усмихна мило и отвърна:
- Боже, аз също съм грешен. Но дълбоко в сърцето си съм твой човек.
           Прегърнахме се братски. Усещах началото на новия триумвират - Аз като принцепс, Мишо и Дяволо де Антонио Пантерас. Делегирах на Дявола безсмъртието, на Мишо вътрешното министертво, че напоследък ангелите си падат. Доволно потривах ръце мислейки си за почивка някъде между Кентавър ZATS-230 и Риби DDM 1903, тъкмо щях да направя една PR акцийка сред зелените човечета. Кланяха се на някъкъв местен провайдър. Не понасям монополното положение!
И така, стегнах си ефирът, казах на Синът, какво да прави докато ме няма и заявих, че до хилядолетие се връщам. Даже метнах на еднин пастир 4 скрижали със закони, да не се изтребят хората, докато ме няма. А в последствие разбрах, че инфлацията е изяла полвината от тях. Добре, че не изръсих стамболовката.....
             Връщам се аз, след 2000 години, все пак светът не е създаден за един ден, а марсианския го изпипах. Какви марсианки създадох! Чудо направо, казах така на Срам (първия Марсианец): И създадох жената от плътта ти, с три гърди я дарих, крака до сливиците, очи едри като зърната й и дупе на мравка. Почитай я, мърсувайте и славете името ми". Разсеях ли се от тази жена, но забравих да си кажа името, сега пак местния провайдър бере моите плодове. А какви плодове имат тея марсианки!
              Та връщам се аз на Земята и още от небето, някакви метални конструкции запонаха да ме преследват, лазерни лъчи. Вбесих се, само да го пипна Синът! Какви ги беше надробил. Още от малък беше опасен с тези строители. Настъпя някое блокче, изпищя и ето ти метеорит. Един даже удари динозаврите в десетката. После колко приемно-предавателни протоколи изписах...И те души носят, а не всеки е за Рая
Връщам се на шестото небе. Шестото чуство ми подсказва, че нещо не е както трябва. Престарялите ми очи съзират шест Архангеоловци Михаилци. Хм, не съм пил отскоро. Приближавам се да разбера каква е тази работа, очевидно не е като онази...
- Какво е станало Михаиле!
- TRUE POWER OF THE DARK SIDE! - отговарят в един глас и вадят някакви лазерчета. За мен разбира се, е детска играчка да се справя с тях. Така си мислех докато не усетих, някой да ми диша във вратът. И то не като Мадоната, а като астматик. Хм, не помня да съм изобретявал астмата! Обърнах се рязко. Някакъв болен тип с каска от черен фритюрник, изсъска, че било дошло време на тъмната сила. Не бях убеден и го изпарих.
              Оказа се, че докато ме няламо, хората ми измислили многобройни карикатури, направили даже графити по сградите. Странна работа имаше и красиви, де. Петър загубил ключовете за Рая и като вадил новите, ключарят си направил копие. Сега и Петър има наместник на земята. Малко по-рано Михаил организирал подкастряне на глави в Месопотамия. Четри пъти. После пък Нитше пуснал слухът, че съм мъртъв. Аз пуснах слухът, че той е мъртъв и онзи взел, че ми повярвал...
           Като видях, какви са ги надробили чедата ми, свят ми се зави. Някой си Ръдърфорд счупил атомът и хората, като стадо, започнаха да разглобяват къде що видят - атоми, уран, магнезий и електрони. Покрай това успели да разбият два града и няколко електроцентрали. Както се казва – "да отидеш с деца на атомна електроцентрала".
          Дяволът също не бе останал по-назад, почнал да прибира комисионни за безсмъртието - по една душа. Вече Гьоте беше в купа, а ми беше любим автор! Учените също ми лазеха по нервите. Оказа се, че някога имало войни-монаси. Сега имаше войни-учени. А като раздавах акълът, последните бяха пак на някакви експерименти. Виждам открили са и експерименталния Рай. Толкова години с тектонични движения заделях тая пуста Америка, пък хората взели, че я открили. Да ти се невиди любопитството, Колумбе!
             Реших да взема нещата в свои ръце, когато искаш да свършиш нещо, както трябва, не го поверявай на Лукавия и Михаил! Слязохме с Пешо. Преди това запалихме една за отскок, добре де и за смелост, такива промени само за 2000 години! Тома също се включи. По едно време се закашля и разправя:
- Ти си Бог!
- Казах ли ти, а ти не вярваше!
            Както и да е. Слязохме в Египет - попаднала ми бе брощурка. Фараони, пирамиди седемте чудеса на Света, малко ли чудеса им бях сътворил на хората - сексуална възбуда, бебе-изненада, смърт, пък решили да си правят техни си, ама нейсе.Пирамидите наистина бяха огромни. Почудих се на архитектурния замисъл. Гидът ме светна, откъде душата отивала при Бог(при мене!), през някаква ниша.Само подвеждат хората. Петър се занимава с мъртвите души...аз нямам нищо общо.
              Влязохме и вътре. В пирамидата на Снофру - наричат я Хеопсова. Можех да проследя еволюцията на Мастабата. Ако знаех, какви ще ги сътворят хората, едва ли щях да се замислям в мракът и да ги изобретявам. Но речено - сторено! Много камък, много нещо бяха употребили, повече отколкото пред НДК – абе прахосници! По едно време, дори се загубихме с Петър и ако не бяхме от друг свят, да сме умрели от страх. В един момент, чувам реч - позната, някак. Това не е ли...."български" отговаря с мене Петър - "Кукленския модел на Рая. Онези дето мислят, че си им сънародник!":
- Ей голяма конструкция братче! – възкликва единият.
- Това е колосална конструкция! Всеки един камък е с маса над 2 тона. Пирамидите са изградени от 2374 камъка. - с гордост заяви египетския им авер.
- Хм, така като го гледам, - след пет минутно мълчание заяви единия - 200 кила тротил и ке падне...
              Не бях съвсем сигурен, дали аз съм измислил и българите, но ако им покажех света, през моя поглед, за нула време да са изчислили колко тротил му е нужен. По едно време Петър се зазяпа в една ключалка - професионално увреждане му е. Не след дълго тя извънтя и фараонската камера бе отключена. Ала тъммните балкански субекти ни чуха.
- Стой, че сега те утепах!
- Аз съм Господ! - с достойнство му отвърнах.
- Аз пък съм Стоичков! – апострофира ме единия от тях и извади пистолет. Действително приличаше на Стоичков, не в лице, но в манталитет.
- Но както е това? - попита объркано Петър.
- Тоба е браунинг. С натискане само на този лост, мозъкът ти ще се размаже на стената.
             Накараха ни да влезем в камерата на фараона. Красиво обзаведена зала, но събрала доста прах. Имаше и много злато. Нашите похитители го нарамиха, а нас затвориха в саркофаг. Решихме да обладаем тленните останки на фараонът, за да не скучаем докато ни освободят. По едно време, чухме удари по саркофага. Дори някой бръкна с делвата със сърцето.                               Развиках се, докоснаха ме по новеничкият ми миокард. Този ден повече не ни обезпокоиха. Но на следния, някой разби саркофага и трупът, в който се вселихме бе разглобен и разпродаден по всичи краища на света. Божествената ми промисъл си спомни за Орфей, но той бе от тракийската митология. Хората, пак бяха объркали нещата ...
              Само да се разградя от тези кости и такова глобално затопляне ще им дам, аз на хората, че след потопът няма да смеят да напишат нито стар, нито нов завет. А пък на тарикатите от Север ще спра Гълфстрийма. Да видят те къде зимуват раците... Направих ги за да се обичат, да близват ближния, а те какво?Така, че ближете се докато е време!

                Странен шум размътва тягостната тишина, така характерна за днешните, а и някогашни пирамиди. Тежко дишане и предчувствия, че някой отново ще ми мърмори за тъмната страна. Докато не усетих една ръка на върха на брадата си...имам дълга брада. Отрони се едно "Оу", след което:

- Приятно ми е, Александрия.

- Здрасти, викай ми Господ. Приятелите ми за по-кратко ме наричат Бог.

Някой неща се случват, така както трябва, не зависимо от божествената воля. Или в пряка функционална зависимост на експонентата от...

Имаш ли огънче?

Можеш да видиш всичко в чаршията на Анталия - уханни подправки от изтока, парфюми от Париж, проститутки от Русия или качествена дрога от Иран. Един мравуняк, по-голям и по-грешен от античен Вавилон.
Мустафа бягаше по една от малките калдъръмени улички и сякаш се бе изплъзнал на преследвачите си. Плячката му не бе особено ценна,но все пак щеше да му стигне за седмица. По улицата се зададе бездомник, когато вече се разминаваха, той го попита:
- Имаш ли огънче?
- Не. – отвърна и отмина още по-притеснен Мустафа.
- Имаш, но още не си го видял. "Поредното луднало старче" - помисли си Мустафа и забърза по пътят си.
Едва на следващия ъгъл забеляза двама офицери разпитващи минувачи. Беше засилил с бърза крачка и всяка промяна в движението му щеше да се набие на очи. Продължи страейки се да не издава бушуващото напрежение. За щастие полицаите не му обърнаха никакво внимание и той изчезна зад следващия ъгъл. Беше спасил плячката си. Едноседмично продължение на живота му. Всъщност последните няколко месеца, всеки удар беше последен. Щеше да се захване с честна работа това си повтаряше, като молитва и също като такава, не се сбъдваше. Не искаше нещо осбено, просто се стараеше да оцелее – да платиш дълговете си и да останеш жив...
Сутринта се събуди изморен сякаш е изтискан и вече непотребен плод. Цяла нощ се луташе из ужасяващи видения и кошмари, нуждаеше се от едно кафе. Облече се набързо и отседна в " Малкия Ню-йорк" кафето на Юсул, поръча си едно гъсто и силно и запали тежките цигари. Вечерта преди да заспи беше прегледал плячката, този път надмина себе си. 150 годишни бижута проиведени по специална поръчка. Непременно щеше да се изнесе и то бързо, тези риби не оставяха нещата така. А турската полиция имаше лошият навик да си върши работата, когато проблемите опрат до големците,ставаше направо прецизна. Кафето не действаше, единственият ефект, който донесе бе да го изнерви. Странна тежест се носеше из въздуха и не беше нито смогът, нито ориенталската музика. Някакво очакване свисше, за нещо лошо. Тогава забеляза пожарната кола паркирана на съседният тротоар и пожарникарите останали в предградията на съзнанието му придобиха очертания пиещи кафето си на съседната маса. Дали това е лошо предзнаменование? Или може би....
Разнесе се вой на сирени, скоро съгледа първата патрулка да барикадира долния изход на площада. След това зад себе си долови шума от друга. Нямаше съмнение, че са по петите му, кварталът бе спокоен и присъствието на блюстители на реда - рядкост. Стана и побягна без да има идея какво да стори в последствие. Завардят ли изходите единственият му шанс да се измъкне от примката бе да полети, а това не бе лесна задачка без крила.Вече бяха там, като цербери на Адови врати, заграждащи всяко малко изходче. Тогава в съзнанието му отново се появи пожарната кола, притича към нея и за щастие вратата се оказа отворена. Ключовете сякаш очакваха тъкмо неговите пръсти и го привикваха от машинното табло. Усетили се какво става пожарникарите хукнаха след него. За късмет Мустафа имаше ловки и бързи пръсти, под които двигателя изръмжа, като дракон и колата потегли. Включи сирените и така реализира една от детските си мечти - обикаляйки града с шум и блясък. Когато приближи патрулката, намали, преценявайки дали има шанс да ги заблуди, че е редови пожарникар, изскочил облечен цивилно от дома си, повикан по спешност? Трябва да се пробва. Измир не бе любимият му град, но и затворът не го биваше. Като точното момиче, с кофти дрехи....
Полицаят ловко се хвърли в патрулката, направи му път и му махна за поздрав. Мустафа отвърна на поздравът и натисна газта, оставаше му да паркира близо до дома си, за да събере ценностите си и да се изенсе. Но накъде? Най близо беше Сирия, поназнайваше арабския, защото работи 3 години на строеж в Ливан. Докато се връщаше към онеи тихи години съзря в огледалото за обратно виждане как групата пожарникари от кафето достигат до патрулката и тя със свистене потегля. Може би нямаше да стигне Сирия. "Каквото отреди всемогъщия" - тръпки на страх преминаха през гърбът му.
Колата се носеше като ламя по малките улички, но патрулката беше скъсила дистанцията на около 300 метра. Скоро щяха да го застигнат, което беше една от бедите ,защото вероятно вече имаше и хайка по дирите му. Въпрос на време беше да го хванат в клопка, а нямаше и никакво оръжие. Не, че един револвер ще те избави, но си е за предпочитане сам да си теглиш куршума, отколкото друг да ти направи подобна „услуга”.
На завоя видя нова патрулка и едва избегна удара. Съвсем не бе очаквал толкова скоро примката да се затегне. Все пак, закачи дясната й гума и изкара един потенциален участник в гонката - "Фенер-Бъхче - Мустафа, 0 на 1!" . Тогава в далечината съзря черният дим - като от горяща пласмаса и килими, беше тъкмо в посоката му, а колата, която шофираше, бе предназначена точно за тези къщи. Нямаше откъде да знае, а вината не е негова...
Къщата вече придобиваше очертания на улицата пред нея се бе събрала тълпа. Намали, когато различи бездомникът от предишния ден и спря. Просякът го приближи и попита:
- Имаш ли огънче?
- Имам - рече Мустафа дрезгаво.
Слезе от камьона и съзря жената и малкото в ръцете й, които се задушаваха на малката тераска. Нещо топло в Мустафа сякаш се зараждаше. Той или другите? Винаги ли щеше да спасява своята кожа? Обърна се към стареца и видя в бадемовите му очи собственото си отражение, пречупено от сферичното око. Усети топлина и сързя огнената арабеска на собственият си дух.
Хората разправят, че когато Мустафа прехвърлил майката и детето от горящата къща на стълбата, къщата се срутила. Огънят бил толкова мощен, че всички притворили очи, за да се предпазят от искрите. Следващият момент оранжеви пера се посипали по цялата улица.
Има хора, които развяват огнени знамена и лозунги през целият си живот, но огънят в тях е абстрактна сила – светлина от крушка. Други горят със студен пламък отвътре, за да изгорят, като звезда един ден.

Плашило за Смирна

Седиме си с Бат Емо пред караулното, напълнили бузи с цигари, едва преглъщащи коледни курабайки и си мислиме колко просто нещо е животът. Сега е моя смяна да мисля, та мисля и за двама ни, какво нещо е това времето? Днес относително, утре линейно пък в други ден - кално. Така днес майките ни са донесли по един самун и козунак - коледата идвала след четири дена. Ще си кажете, какво значение има това за някакави си ефрейторчета от 7 рота на линията Добро Поле? Но ми посочете, само един генерал, който може да подрани коледата с 4 дни! Само посредством нашите стомаси и глад го сторихме с Бат Емо! Даже Негово Царско Височество не го владее това!
Като стана на въпрос за големи санове не си мислете, че и те не научкват шмекериите относно времето. Охо! Бива си ги и още как! Така на 1 ноември, независимо от просветата, дето се разстилаше навред, що на Кирилица пише се, из нашите окопи - мъгла, като от онези дето с трион да ги режеш. Пък после от мъгливите дъски си сковаваш обор, нацепваш няколко мъглявинки и пуши цяла зима коминът. За да е по-интересно, тези мъгляви палети са като перце леки. Ще си рекат всички, изискани госпожи, които се сбират на площада на Славейковите - " Тези сарсами, живот си живеят, а ние изнасяме тежестта на цялата война!". Да но всеки войник си има старшина Станимиров. От нашта рота имам предвид. И мъглявите ни дворци, бързо се превръщат в дим и пепел.
Онзи ден с Бат Емо тъкмо сме сложили противогазите и си дялкаме апликации от хлорният облак на французите, чуваме пронизителен вик - "Бакаров, Стоилов що радите?". Поокопитихме се, поиздължиха ни се зурлите, но чест отдадохме. "Пак ли с това проклето изкуство ми се занимавате?! Режат си те апликации по цял ден, затварят ми и отварят разни там прозорци в мъглата, а другите да пушат в окопа! Така ли е?" Бат Емо тъкмо започва с увода на защитата - преди влизането във войната, го приеха в правния факултет. За късмет, лош или хубав, но в сесията го взели войник. Трябва да са налице два фактора, Бат Емо да завърши право: 1) Проф. Сотиров да е някъде по линията Поликастро - Прилеп ангажиран с тежките боеве. 2) Бат Емо да се върне, жив, ако не здрав поне с дясна ръка. От друга страна, ако Бат Емо не се върне, проф. Сотиров, никога няма да има шансът да го скъса...Тези ми мисли, бяха накъсани от свистенето на граната, която сякаш прокарва, студените си ръцете, както Лора, с разликата, че тук не ти причернява от удоволствие.... Без да чакам заповед, пускам димката, за да затворя процепът в хлорният облак и се провиквам през противогаза "залегни". Отскачаме на близкият Венерин хълм...

Следващата семица се изнизва незабелязано. Това е често срещано ясвление във войните - тръгнеш ли да отбелязваш всеки ден вече си погубен. Нима някой може да издържи...от колко време сме тук - 1916? Само, че кой ден и година сме днес? Знам само, че утре е денят на свинското с боб. Седмиците тук са променливи - сякаш се разтягат в лещените делници и ние като да прескачаме от локва на локва, за да се доберем до заветните ребърца.
Зажужава новината, че трета Гръцка дивизия ще напада. И 17 английска армия. И френският чуждестранен легион. Последните не ги броим - нали са чуждестранни, значи не са французи. На Бат Емо, не му пречат. Нито пък на мен...лягаме по-рано, изяждайки всичко, което имаме, изпушвайки тютюнът до последната стърготина. Утре може да не ни е нужен...
Събужда ни страшен тътен. Изтърсваме се от леглата, вече облечени, изръсвайки роса от одеалата. Близнаците Маркови ги няма в леглата им. На мястото, където спаха зее кратер, Единият Марков бил роден в Пловдив, другият в Карлово. Но си приличаха, като две капки вода. Изпариха се. Късметлии, до кога ли ще откараме ние? Оттатък дали се питат същото, френски, австралийски и всякакви момчета? Нямам много време за разсъждения, "войниците не трябва да мислят, а да действат" , а аз съм една машина за действие. Излизайки от землянката, на щикът ми попада тъмно момче, вероятно от чуждестранните. Изсвистява покрай Емо свинец, обагряйки бялата му куртка в червено. "Мартеница" - казва и се усмихва, а ние продължаваме да напояваме отечеството с чужда кръв. Денят се стопява, както блясък в мъртви очи.
Разказах ви за големите хора - главата. Получава се обаче нещо странно - като нисък мъж с големи претенции. От начало нашата седма рота бе известна с прекрасното продоволствие и пълният си състав. После със съствът й, не толкова пълен, но намаляващ, с увеличаването на славата ни, на непробиваема рота...група, формирование. От единият край на районът ни до самият му друг, преброявам 79 момчета. Англичаните и французите си мислят, че все още сме рота - всеки ден изправяме падналите при откоси или експлозии плашила. Плашилата стават все повече.Рота от плашила. Един ден моето място и това на Емил ще бъдат заети. Но днес имаме по-големи тегоби - при последната атака сме изгубили поп купа и асо пика...
Онзи ден отново плъзна слух за атака на противникът, окопите тръгнаха да се запълват, така, че пълзенето не е както преди, ала всеки го усеща в атмосферата. Мъртвите го разбират под земята. Не са намерили покой, одеве и след експлозиите хиляди трупове ще бъдат разровени отново. Онзи ден, защото всеки ден е онзи. Как ще бъде утре, ще узнаем в други ден. И не всеки от нас. Французите нападат по-рано отколкото сме предполагали. Картечарят Страхил яростно отбранява гнездото си, като скален орел. От другата страна Петър крещи "огън и жупел" пръскайки земята пред противниковата линия на камъни. Държи си на името. Йосиф има пушка с увеличителна леща, прицелвайки се в радистите и артилеристите на противникът ни, не веднъж ни е спасявал. Йосиф е нашият ангел хранител. Някой ни заплашва и като добрият войвода, той се появява, за да скъса оковите.
Французите не очакват такава съпротива, те знаят, че сме свършили храната, по-важното - тютюнът, че децата и жените ни зад фронта, гладуват, за да можем да погладуваме и ние с един патрон повече. Те воюват. Но с Емо само играем. А сега ни липсват две карти...Обръщаме ги на бяг. Изскачаме, като бълхи от окопът и от яма на яма, от пора на пора в земната кожa достигаме техният окоп. От мъглата изплуват фигурите на дивите северняци. Разчистваме един сектор. Не убиваме никого - те ще се оправят. Да, ще се оправят, но не смеем да погледнеме никой намушкан вече от нас и те имат близки някъде там...в едно от прикритията им откриваме консерви телешко, самуни, сирене и заветните карти. На излизане забелязваме огромните пакети тютюн и захвърляме самунът и сиренето.
Докато се прикриваме на връщане сме отворили и изяли две консерви. Сега или никога! Останалите разделяме, както и тютюнът с другарите си. Вечерта е обсипана със звезди, някъде отвъд облаците. Знаем го, но повече го предполагам и чувствам. И Слънце има, но сега грее за някой друг. Старото тесте карти се използва за писма. Пада ми се асо купа.
Англичаните са наред, отмъщават за вчерашният ни контра-удар. Заели сме позиции в окопите. Емил пише стихове за Смирна чакаща го някъде там у дома, отправила канеленияте си очи със сляпа надежда на юг. Аз обмислям една идея за артистичността на малките частици в нас, като едно цяло. Та погледнете само Емил! Никога не бихте казали, че е умен и талантлив. Но ще го почувствате. От време на време стреляме, някъде в посока на тяхната линия. Просто отвъд. Емил се надига, негов ред е. Стреля и отново кляка. Капките се прокрадват през гравитацията - те са заместител на времето. Господ е пленник на водата - целува ни с реките, лекува ни с дъждът, измива споменът за нас с вълни. Поемата за Смирна се въргаля вече 5 минути в локвата пред Емил. Макар и меланхоличен, е станал доста муден. Сбутвам го, за да си я прибере. Не ми отговаря. Утре ще поставя ново плашило. Плашило за Смирна...

Чудото на любовта

Лаят ме сепна, плъзнах ръката към харпунът, но него го нямаше. Огледах ‎се – изчезнал е. Проблемите са като бълхите, разножават се по-бързо отколкото, ‎можеш да регистрираш. А това определено е някакъв вид неприятност. С ‎класификацията, на който ще се заема в случай, че избегна Създателят или ‎Спасителя, не помня вече.
Полярните мечки имат една специфична особеност – когато видят ‎брадясалото ми, според Свен - плашещо лице, единствената аналогия, която ‎предизвиквам у тях е – тюлен с наднормено тегло и грозни слънчеви цайси.‎
Ала мечешкия стомах, както и този на повечето кучета има такива силни ‎киселини, че несдъфкани кокали могат да бъдат разтворени. Ще умра спокоен, ‎без угризения, че често си хапвам сирене. Съвестно ми е - Бриджид Бардо да ‎погне паметта ми, за това че съм предизвикал разхлабващ ефект в някоя дива ‎мечка. Пък и се водя еколог. А в момента ми се ще да бъда ехолот. Би ми ‎помогнало.‎
Мечката се приближава към мен. Не искам да храня егото си, но сигурно ‎е женска. Може пък и да съм се бил надрусал, докато съм спал, какво пък, случва се. Не минава - на север ‎от 90 паралел, иглата ще се счупи от студ, а пластмасата ‎ще се нацепи, като СССР през 90те. Въздухът е толкова разреден, че почти всичко ‎тлее като цигара.‎
Загребвам снежна топка и тя попада право в зийналата паст на ‎подвижното палтенце. Мечката не е очарована, даже леко разочарована от ‎съпротивата ми. Усмихвам се неловко - имах плахата надежда, че може да ‎приеме новата ми диета за отслабване със снежни топки. Топи всички мастни ‎клетки, а цеулита сам си тегли ножа. Като, че ли ще демонстрирам съдбата на ‎цеулита нагледно, трябва да поработя върху маркетинга на идеята...‎
Мечката ще да е Американска – от Демократите, съдейки по ‎благородната възможност, която ми оставя – да се метна в ледения океан. Грози ‎ме опасността да си пукна черепа при гмуркането – ако има глобално затопляне, ‎моля нека влезе сега! Бях останал с впечатлението, че знакът на Демократите е ‎слон, но никога не съм разбирал от символи или намеци – шопландец съм до ‎мозъкът на костите си. А гледайки пухкавата маса срещу мен, скоро ще има ‎основание да кандидатсва за шопландско поданство – 70 кила.‎
Не твърдя, че имам идеалните пропорции, маса или нещо подобно, но ‎някак ценя всяка клетчица от неугледните си телеса. Сякаш майчински ‎инстинкт се е събудил в мен – харесвам си всяка клетка в мен, като свое дете. ‎Всички по равно, да не се скарат. Не че това би било проблем...Но да се върнем ‎на мечката – гледайки я ми се стори към 55 фунта. При това трябва да вземете ‎джентълменската ми пристрастност в предвид. Значи 60...‎
Зъбите й сякаш наточвани в продължение на десетки години, като, че ли вода е ‎дълбала скала. Явно в процеса на наточване е огладняла. От друга страна, нямах ‎желание да й развалям емайла или да й досаждам с моята персона. Недай Боже, ‎да й се закачи някое мое сухожилие между зъбите. После едни такива бактерии, ‎ще се заредят - кариес, парадондит и накрая без долна челюст. Вероятно ‎мечката бе пубертет – рискуваше цялото си здраве и живот за подвижна торба с ‎кокали. Кръв. Плът. Добре де - и малко душа. Имайки предвид ситуацията - в ‎процес на изчезване. И все пак, Червената книга не е като за мен, винаги съм си падал по зелено и синьо...
Единственото, което разбрах, е че последното, което е изяла е Херинга. ‎Или нещото, което е погълнала се е препитавало с Херинги. Във всеки случай от езика на ‎тялото долових, че съм го загазил. Разсъждавайки в този ред на мисли, без да ‎ме напуска надеждата за спасение или някакво друго немислимо стечение на ‎обстоятелствата за първи път съжалих, че не посещавах Неделното училище. ‎Жалко, една молитвичка да знаех и ей го на - Раят щеше да е последният ми ‎адрес. Но не! Обичах да чета Том Соер и Хък Фин и да ги имитирам. Поне мога да повторя епизода, където се прави на мъртъв. За жалост ‎само частично. Тъкмо няма да огорчаваме читателя. Драмите винаги са се ‎котирали по-добре. Питай Омир. Нищо, че Езоп си е блъскал по цели нощи ‎главата в Атинската фортификация, в отчаян опит да измисли нещо свежо. После се чудим защо на дребните гърци им куцала артилерията ! ‎Драми от живота, колкото искаш! Нека бъдем по-широко скроени (защото, ако сме по високи, ще си строшим рогата в рамката на вратата) - новите дрехи на царя се изменят ‎всяка секунда – стареем драги, но не остаряваме. Принцовете да му мислят. Аз съм лесен, отадал съм сърцето си, на най-прекрасната принцеса - с кайма и кашкавал... Под какъвто и ъгъл, обаче да гледам мечката, май няма да остарея. Жалко, ще загина млад и грозен. Така, де имах надеждата да разцъфне моята физика като чукна 90. Замисляли ли сте се колко двусмислено звучат, понякога разказите?
Ако имах право на последно желание (ще пробвам с женевската конвенция) щях да си пожелая една туба с ‎паста за зъби. Хващам четката за да освежа лекичко последното си убежище. В смъртта не искам да опознавам устната микрофауна на Мекчата. Да си призная и по цветя не си падам, освен когато ги подарявам ‎- алергичен съм, не че съм толкова зъл! Започвам да прехвърлям книгите, които съм чел или поне тези, за които се ‎сещам. Все някъде трябва да има някоя молитвичка. Така, де хората ‎разпространяват божиите идеи. Ха, сетих се!‎
‎-‎Отче наш, ти който си на небето...а...ъ...как беше по дяволите!‎
‎-‎Да се свети името ти тук и на небето. – дрезгаво се включи Мечката.‎
‎-‎Ъ, благодаря. Та благодаря ти Боже за хлябът, шницелите на баба, ‎хубавата работа дето очевидно ще я загубя. Пази добермана Кенди, ‎грижи се за Софи и да ти е свято името или както беше. Ъ случайно ‎да знаеш някоя будистка молитва, че майка ми беше тайванка?‎
‎-‎Занасяш ме! – рече Мечката – Прабаба ми по чичова линия е била ‎Сакарска мечка!‎
‎-‎Е и? Къде откриваш дедуктивната връзка?‎
‎-‎Ами сакарските мечки са дошли с прабългарите от Индия. Там са ги ‎карали да танцуват на...‎
‎-‎На гъдулки, знам, знам все пак еколог съм!
‎-‎Не, на лира! Преди 10 000 години е нямало гъдулки.‎
‎-‎Технически погледнато лирата не е ли голяма и неудобна гъдулка?‎
‎-‎Няма значение, важното, е че коренът на баба ми е от Индия. А там е пълно с будисти. ‎
‎-‎Знае ли човек, може и роднини да се окажем.‎
‎-‎Ще ти се!‎
‎-‎Определено. Освен ако нямате канибалски традиции във вашия род. ‎
‎-‎Имаш ли нещо за ядене?‎
‎-‎Ами нека да погледна...освен мен самия и няколко кила сухари, май не. – усмихнах се ‎гостоприемно. – Между другото сухарите са много полезни за ‎козината.‎
‎-‎Аз се опитвам да се оттърва от нея. Какво ли не опитах – лазерна ‎епилация, операции, самобръсначка, градинарски ножици, косачка. ‎Нищо не помогна! А и после кожата става груба. ‎
‎-‎Хъм. А доста мечоци ли има наоколо? ‎
‎-‎Търтеи, всички заминаха за Магадаскар – изучват френски.‎
‎-‎А ясно. – опитах се да избягам от неудобната тема.‎
‎-‎Хм, гладна съм като бяла мечка в Гренландия. ‎
‎-‎Аз съм изпосталял, като заблуден шопландски, полярен изследовател ‎в Гренландия, в непосредствен контакт с бяла мечка.‎
‎-‎Цъфнали сме го, та почти сме вързали.‎
‎-‎Аха.‎
‎-‎Ако не те изям, ще умра от глад, а съм бременна.‎
‎-‎Честито! – едва не подскочих от радост, но скоро се опомних. Не ‎харесвах култури, в които изоставят жената в бременност. Ако съм ‎бил някакъв звяр в предишния си живот - пингвин съм бил. Пазил ‎съм яйцето в продължение на 45 дена от студа. После сигурно рибата е умряла от скука. Не сме яли с малкото и както се казва – "passed ‎away". А за наказание съм се превърнал в човек. Хубава работа и ‎хранителната верига – човек дори много пъти да умре, пак се ‎преражда. И пак го хапват. Мъдро, но плашещо.‎
‎-‎Хъм, а аз ако не те изям също съм отишъл защото с тея сухари няма ‎да се оправя.‎
‎-‎Сега само чудо може да ни спаси, особено пък тебе. - усмихна се през ‎зъби, бялата мечка.‎
‎-‎Аха, само чудо ще ни спаси...‎
‎ Остра болка проряза вратът ми. Хвърлих се на пода на иглуто. ‎Дори се развиках, нормално е при такива обстоятелства.‎
‎-‎Какво сте се развикали, Чудо, та Чудо. Миг спокойствие нямам! ‎Неблагодарна пасмина се оказахте, мечките и хората. ‎
‎-‎С корем ли говориш? – попитах Мечката.‎
‎-‎Не гледай мен.‎
‎-‎Може пък някой, когото си изяла да е още жив.‎
‎-‎Хей, не прекалявай!‎
‎-‎Сега пък се правите, че и не ме забелязвате, но когато ви трябвам, ‎само слушам "Чудо, Чудо!"‎
‎ С Мецана се огледахме нищо ново под абсцисата на иглуто. Хм, ‎странно. Ха! Кафяво петънце. Приближавам се и установявам, че това е ‎бълха. ‎
‎- Ти тук! – не можах да нацеля думите от вълнени, всъщност ударих ‎няколко странични фрази.‎
‎- Сега е моментът да възкликнеш – "Господи видох!"‎
‎- Какво си ти?‎
‎- Аз съм Чудо.‎
‎- На мен пък ми приличаш на бълха. – заяви вещо Мецаната.‎
‎- Ти на мен ми приличаш на Хилтън в Рейкявик, озъби се Бълхата, а ‎Мечката дим да я няма. До преди тази случка, не бях забелязъл ‎съзвездието Голяма мечка...‎
‎- Чудо, вероятно е станала грешка. На мен ми трябва истинско чудо.‎
‎- Че аз какво да не съм силиконова?! Пипни всичките ми крачета са ‎хитинови.‎
‎- Убеден съм. – неловко отроних, никога не ми бяха правили такова директно ‎предложение. Пък и аз нали съм момче от глобално село - свят, та тлеят в мен патриархалните ‎традиции на тантристите...
‎- Ти май не си от най-разговорливата част на човечеството, прощавай - ‎приматите.‎
‎- Когато стомахът ми изпълнява композиции от Вивалди на гадулка, ‎немея пред силата на изкуството и бедата на гладът. Пък и не съм убеден дали ме броят откъм човеците. Всеки случай плащам данъци.‎
‎- Стига бе! Сега ще ми кажеш, че и ти е студено.‎
‎- Както е казъл народът – глад на филийки и студ на кутийки.‎
‎- Глупости, не го е казал никой Народ. Беше Франк, ах каква бълха! Ратреперват ми се фасетите по очите, като си помисля. Бяхме в Китай ‎през културната революция. Съвсем логична фраза, не мислиш ли?‎
‎- И зашо не си с Франк сега?‎
‎- Тъжна история.‎
‎- Много весел ли ти изглеждам?‎
‎- Не, само пародийно смешен. Всичко започна, когато се преселихме ‎върху една селянка, някъде в среден Китай. Но няколко месеца по-късно, ‎дойдоха санитари. Първоначално всичко беше по старо му – сутрин ‎правихме див животински секс с Франк, вечер близвахме малко блъди ‎мери, а след това ме гъделичкаше с хобот. Ала после, на някой санитар ‎му хрумнала идеята да ги научи как да се къпят. Сякаш потоп отнесе ‎Франк. Аз изгубих срамът си и станах срамна бълха.‎
‎- Срамна бълха?‎
‎- Като срамните въшки, само че бълха.‎
‎- Извинявай, ъ незнаех, такова...‎
‎- Не е нужно да се извиняваш, бяха трудни времена...‎
‎- Май още са.‎
‎- Е ти пък, какво толкова страшно, най-много веднъж да се споминеш.‎
‎- Винаги съм си мислил, че човек е уникален.‎
‎- Човек, та човек...‎
‎- Добре де и бълхите, просто до сега не съм бил бълха. Най-малкото не ‎помня. Но мисълта ми е, че вероятно всяко живо същество е един малък ‎свят. Душата често е толова тъмна и неясна, изтъкана от най-финни ‎паяжини, че се губиш в необятността й. Безкрайна е като...ъъъ безкрайността. Но нима ‎космосът не е?‎
‎- И това, къде го прочете?‎
‎- Никъде, просто ми хрумна, може и да съм повлиян от нещо, но едва ли ‎сме някакви си животинки, които се хранят, любят и раждат. Например, ‎когато се влюбиш, сякаш се телепортираш в душата на другия. Е, ‎понякога се случват грешки, представяш си едно, а то е друго. Но има души, в които да живееш е невероятно. Не си ли ‎мислиш за някого?‎
‎- Да, за Франк, непрекъснато. Толкова ми липсва!‎
‎- Значи, не е мъртъв. Докато ти си жива и го обичаш той живее в теб. ‎
‎- По тази логика умираме, когато някой започне да ни забравя.‎
‎- Така се получава, макар, че нямам никкаво сърдечно отношение с данъчният от моят район. Но по-важна е добрата ‎страна. Да се телепортираш чрез обичта. Сякаш е Ноев ковчег спасяващ ‎те от потопите на съдбата и времето.‎
‎-Много вдъхновяваща мисъл за преди смърт! Ако можехме и сега да се ‎телепортираме.‎
‎-Защо не? Затвори очи и си представи любимият.‎
‎-Нали ще заспя и ето ти - "бялата смърт"!‎
‎- Не се страхувай. Пробвай.‎
‎-Добре. – каза и затвори очи. – Май не става. – отвори очи.‎‎- Франк!‎
‎- Чудо!‎
‎-Треес! – лирично включване на метлата.‎
‎- Мръсни бълхи! Сякаш се телепортирате от нищото! – рече санитарят Лю Минг, без да вкуси от чудото на любовта...