Посланието

  Старите пушки твърдят, че отекчението се бори единствено с фронтална атака. Само, че всеки запознат до някъде с „Изкуството на войната” е обръгнал с променливите тактики на врагът– „адаптирай се към противникът, докато не се превърнеш в негова ръкавица.” – Мяо Зу Шин.....
   
  Климент бе един от безбройното войнство на борещите се със скуката и само студената чаша чай бе негов мълчалив сподвижник. Е, нищо не е вечно, дори в по-малка степен вкусно, ето защо отпи една глътка от миниатюрата на блато от чашата си. Данните се прескачаха, като олимпийски атлети по монитора, а под Слънцето все още нищо ново. Всъщност, Слънцето изобщо не урежда въпросът на работещите в обсерваториите. С риск да ви прозвучи чудовищно, Земята съвсем не е център на вселената,какво остава, за който и да било неин обитател. Добре де „Гърмящите Зелки” и последният им албум са изключение. 

  Естествено обсерваториите си имат своя чар...просто в моментът ми е трудно да се сетя какъв точно беше. С Климент отговаряхме за проекта СЕТИ – нещо, като издирване на извънземните под дърво и камък, или каквото, където расте из вселената ни. Дали заради множеството неиндентифицирани-пияни руски летци или просто от страст към радио-управляеми сателити, от близо 40 години целият свят изсипваше милиони в търсенето на разумен живот. Винаги съм се питал, защо им е да ни отговарят, даже и да ги открием? 
   
  Всъщност онази сутрин Климент бе в някакво по-особено състояния, по думите му - "нещо витаело из въздухът". Винаги съм предполагал – че азотът витае около кислородът, но всичко ми се изясни след неговото заключение. По-важното бе, че изведнъж машините започваха да бълват ролки хартия, все едно не ние, а те се бяха отрязали с мастило предишната вечер. Алкохол имах предвид.
   
  - Братле! - викна ми той. – Дължиш ми световното БВП от времето на Римската Република до днес – те са в Магелановият облак! – викна и победоносно размаха безбройните метри хартия, като да беше Иван Асен II след битката при Клокотница. Естествено не бях ентусиазиран да се простя с цялото човешко БВП, ето защо хвърлих доста критичен поглед на данните от мяаците ни. Скоро след това, знаех, че някъде там има двама загубеняци, които изпращат във вселенският ефир, подобни на нашите послания, нещо от рода – ние сме миролюбив, неамбициозен и неагресивен вид, ако ни чувате, моля пратете смс. И някой се беше бръкнал по между-галактическата тарифа, а ние разчитахме посланието му.
   
  Трябва да призная, че посланието им беше, точно като нашето. Макар радостта, че трудът на целият ми живот, даде резултат, бях смутен от фактът, че две цивилизации, които се срещат за пръв път от около 4 милиона години, могат да изпратят еднакво съобщение. Това означаваше, че всеки човек е уникален...както останалите 7 милиарда, като него!
   
  – Климент, в цялата тази работа има нещо много гнило и като изключим датският сателит, няма нищо общо с Хамлет.
   
  – Стига де Москито! Ако ти е за басът, ще мина и без световното богатство. Но представи си, как ще промени, това историята – там някъде има същества като нас, не схващаш ли?
   
  – Схващам, но не е ли странно, че и те пращат същото съобщение? Нима и Те са ползвали „Шаблон, за комуникация с далечни, непознати и вероятно несъществуващи цивилизации”?
   
  – Добре, малко е неприятно, че не са могли да измислят нищо по-така, няма нито лазерни оръдия, нито НЛО-та, но като начало, не е лошо, а?
   
  – Предлагам, да изчакаме потвърждения и от другите обсерватории, не смятам да се радвам напразно....

  Няколко часа, по-късно получихме потвържедения, от всички обсерватории, работещи в системата на СЕТИ. Данните се засичаха, т.е. не си измисляхме, нито бяхме все още под влиянието ан вчерашният, "Руски стандарт". Ала всички колеги бяха обхванати от съмнението ми. Нима не са могли да измислят малко по-различно съобщение? Или можеха само, да повтарят нашите думи, като полу-идиоти? Ние с Климент си приличаме – завършихме едно и също училище, университет, работим на едно и също място. Познавам го по-добре, от колкото самият себе си и все пак неговите шеги са по-рализни от моите.

  Дните минаваха, а вестниците разтягаха новината, като да бе синтетичен локум, от „Анадол Кюсе” заседнало между зъбите и мустаците на тъмен субект. Представях си нещата по друг начин. Сещате се – фанфарите и конфетите по Витошка, раздавачите на рекламен спам, които ентусиазирано ни прегръщат, докато в трамвая ни отминава усмихнат и вежлив контрольор – баналните случки около откривателите на извънземни. Само, че не почувствах никакво вълнение, дали годините ме бяха изменили, до толкова, че съществуването на други цивилизации, извън нашата Слънчева система – не можеше да ме разтърси?

  Една сутрин, поредната, в която проверявахме за грешки съобщението им, принтерите забълваха, следващото – „ Получихме съобщението ви, моля потвърдете, че ни разбирате”. С Климент се спогледахме, вече нямахме никакви съмнения – извънземните бяха мунчовци, които могат единствено да повтарят думите ти, сякаш те да са нямата Ехо. На нас ни остваше само да сме възгордият Нарцис и съдейки по Землянската ни цивилизация се справпяхме повече от добре. Размислите ни бяха прекъснати от Шефът, който ни повика. Не съм много запознат с комикс-културата и разните същества там, но шефът бе до толкова почервенял, че можеше да мине за рако-човека в семейството на Спайдърмен. Почна ни направо фронтлно, все едно да бяхме отекчение.
   
  - Момчета имам една лоша новина за вас....
  - Уволнени сме? – довърши уплашено Климент.
  - Не. Но нищо не сте открили. Освен самите вас. Охраната ми изпрати запис от командната зала, след като ги помолих. Забелязах, че някой е изместил голямата антена, без да съм го нареждал и реших да проверя случаят. Поради разместването й, когато сте предавали позивните съобщеният, до разумния живот, те са се отразявали последователно в Юпитер и астероидният пояс. 
  - Шефе, искаш да кажеш, че сме чували собственото си ехо?! – почти извън кожата си попита Климент.
  - Страхувам се, че това е така.
  - Шефе, някой, трябва да е отговорен за преместването на антената! Това е долен саботаж, лично аз ще набуча главата му на върха на телескопа в Рожен! – беснееше Климент – Така, че да чува съобщението ни по-ясно! –завърши с пяна на устата, той.
  - Няма да се наложи....леля Надка е преместила антената, докато е чистила компютрите ви с парцала. – Долната челюст на Климент увисна, все едно мандибулярният му нерв да беше парализирам.
  - Изглежда нашият разумен живот се оказва леля Надка! – остана ми да заключа.
  – Предпочитам да бяхме открили неразумни хлебарки на Марс, пред това!

  Следващите месеци бяха изпълнение с горест и погледи изпълнени с недоверие към леля Надка, мъглявините и каквото още си поискате. Дори извънземни да бяха изпепелили НДК или по-лошото - малкото бистро „Къркачите”, едва ли щяхме да се хванем на въдицата за разумен живот. Все пак от отдела за компютърни разработки ни предложиха удобна платформа – програма, която проследява за сигнали относно разумен живот, отбелязва си местата, където е търсила, и никога не повтаря издирването си в същият сектор. Климент бързо прие идеята – защо да се нагърбваме с фалшиви съобщения, когато машината може сама да се справи?

  Работата по платформата ни спореше и макар множеството ограничения в компютърният език, използвахме транскрипцията на собствената си фантазия. Създадохме самообучаващта се система – не само, че следи за съобщения, но когато прихване сигнал от не-извънземен произход ги анализираше. Системата се учеше сама и зависеше единствено от електричеството. Нашите 15 минути слава се разтегнаха в седмица, непрекъснато предаване на радио честотите ни. И ако музикалният поток е характерен за повечето землянски радио-станции, потокът от неразбираем, обсерваторен хумор тормозеше нашата платформа за издирване. Бяхме решили да й покажем, какво да не търси никога и явно ни биваше за учители.  

  Безоблачните дни нарастваха в геометрична прогресия, излизайки от обсерваторията, бях придобил навикът да подавам първо ръката си, в случай, че е започнал порой от амброзия. В този кратък момент на безкрайна леност в животът ми се чувствах, сякаш съм любим на самата Хера, а Зевс и пет драхми не дава за разюзданото й отношение към мен. Климент се въртеше около Кибела и гористите местности в търсене на подходящо място за новият телескоп. Всико заплашваше да свърши, прекалено оптимистично и лесно – пенсионираш се без усилия и амортизации и смучеш ром в „Заливът на прасетата”.

  Но на извънземните им бе хрумнало да пращат съобщеният на нашата платформа, без изобщо да се замислят относно уютът ни. Машините започнаха отново да бълват ролки и поредната олимпиада на данни по мониторите бе вече факт. "Така се завърнали безславно" в уютната среда на обсерваторията.

  Климент получаваше втора възможност – да открие разумен живот отново, този път наистина разумен, т.е. с извън земен произход. Сверихме данните от компютърът и от нашата платформа за проверка на данните.

  Шифърът, който ползваха, беше изключително сложен и невъзможен за разшифроване от човек, единствено машини можеха да се справят. Възможността да открием разумен живот, само 40 години след, като сме започнали да го търсим активно, бе повече от приятна – 40 години са по-малко от стотна в животът на галактиката. Това е като да се дипломираш, преди да си се записал в университет, без да даваш гювеч, на когото и да било. Всеки ден пристигаха все нови и нови данни, можехме да ги разчитаме само частично, но срещу нашата позивна, макар и фрагментарно винаги откривахме логичен отговор. Не като да попиташ някоя девойка дали е свободна довечера, а тя да ти отговори, че са й от д-р Михайлов. Естествено веднага се опитахме да узнаем какво е местоположението им във Вселената, без да издаваме собственото си. Но изглежда техните ориентири или все още не ни бяха познати или ги описваха по различен начин. Бяхме попаднали във вселенската чат стая, но онзи от среща не знаеше името на нито една улица в своя град.

  Шифърът ни тревожеше жестоко – страхувахме се дали не губим важна информация, сред неразбираемите му части. Наложи се да прибегнем до военните, както и до математици и за радост след доста безсънни нощи, установихме, че сме изтървали единствено любезностите. Едва ли някой учен бе обмислял, възможността да открие разумен живот, с който поради цивилиационни или културни различия, в крайна сметка не може да се разбере. Същински кошмар – сякаш да лежиш до най-съблазнителната жена (след като ги открихме, даваме шанс и на извънземките), а тя да се окаже ангел и земните грехове да са технически невъзможни. Галактическа ирония!

  Следобедът, докат си ровех из компютърът за един от ключовете към шифърът, се изненадах какво огромн пространство заема платформата за издирване – близо 3000 пъти повече, от първоначалното. Климент се почеса с недоумение и мързел по главата, докато аз се впуснах в препускане по директориите и фаиловете. До краят на вечерта имах кординатите на мястото от където нашите извънземни са пращали съобщениея с точност до милиметър. Оставаше ми да свикам целият екип, за да им покажа откритието си.

  На следващата сутрин се бяхме събрали в заседателната зала и повечето гледаха с надежда стената с прожектираните по нея символи. Колегите нямаха търпение, за това без повече овъртания започнах направо с фронталната атака.

  – Повечето от вас се питат, къде точно се намират нашите извънземни. Подгответе се, защото това, което търсим, винаги се оказва, там където не сме поглеждали, че е.
  – Стига си овъртал Москито! - нетърпеливо ме подкани шефът. – Просто казвай кординатите.
  – 41° 41′ 35″ с.ш., 24° 44′ 38″ и.д..
  – Ха-ха, много весело, Москито!

  – Те са в съседната стая, точно тук на Рожен. Те са самата платформа за издирване. През изминалите месеци, тя се е обучавала, какви сигнали не трябва да приема. От друга страна в нея има ясна дефиниция, какви сигнали да търси.

  – Искаш да ни кажеш, че тези сигнали са поредната фалшива тревога? Че не сме получавали съобщения от космоса и не сме открили живот?! – попита Климент.
  – Всъщност не....каква е дефиницията за живот?
  – „Състояние на активност в ареалът на обектът с възможност за продължаване на видът.” – изрецитира дословно Климент.

  – Платформата за издирване е създала свое копие, което от своя страна е създало свое и т.н. След това копията са започнали комуникация и търсене, заедно с оригиналът и чрез съобщенията помежду си са си изяснявали обстановката, местоположението си и всичко свързано с тях. Те се възпроизвеждат, те разсъждават и са живи. И имат послание за нас:”Животът не се нуждае от повод, а от среда....” 

Живите облаци

Преди около 7 месеца в обществените кръгове станаха достояние някакви технически неизправности в андро-формите на "Лайф депозит". По това време бях все още стажант в списание "Наука и бъдеще"  и редакторът ме изпрати да се поразровя. Нямаше нужда, да чакам втора покана - "Лайф депозит" бе система, която удължава човешкият живот, запазвайки човешкото тяло от физически амортизации. От люлка до гроб, човек беше затварян в специални саркофази, които в определена обстановка, запазваха тялото младо с течение на десетилетия. Властите навсякъде по света подкрепяха програмата, която ги разтоварваше от тежките повинности на социалните и здравни осигуровки, разходите за лечение или болничната система. С депозирането на някого в саркофаг, инжинерите от "Лайф депозит" създаваха точно андро-копие, радио-управляемо от собственикът на оригиналното тяло.  Допълнително удобство на цялата система бе, че при закононарушение от по-тежък характер, властите поемаха радио-контролът над андро–формата(андроидното тяло - копие). Войните за кратко време се превърнаха от кървави драми в безкръвни технически мероприятия, по-близо до дестките игри на войници, от колкото, до някогашните сблъсъци на бойните полета. За Зводните, загубата на 90% личен състав не бе тежък удар - просто им докарваха нови копия на войниците и битката продължаваше. По специфичните производства и изящните изкуства получиха небивал възход, тъй като андроидните схеми на изкуствените мускули, осъществяваха далеч, по-прецизни движения. На журналистите и критиците почти им се наложи да забравят думата грешка. Поне така преполагахме, до онзи ден, когато редакторът ме изпрати да разуча проблемите около "Лайф депозит", намеквайки ми, че ме очаква постоянна позиция, ако се справя.

Офисът на местното звено на "Лайф депозит" се намираше в живописна, но дива местност извън градът. Хората рядко си позволяваха разходки из самобитните местности. Някой опасявайки се от дивите животни, защото малко се знаеше, какво може да се очаква при среща на андро-форма с някое от тях, както и заради ренегатите. Ренегатите обитаваха т.нар. "периферни зони" - това бяха местата, където сканиращите системи нямаха обхват. Както говореше името им, ренегатите бяха извън законът, както и хора, отказващи депозирането им в системата "Лайф депозит".

Сградата бе внушителен небостъргач, оформен, като кацаща лястовица. Преминах през щателната проверка на входът, включваща сканираща продцедура, блокираща телефонията на андро-формите, а за десерт през "оковаване на лещите" - програма не позволяваща на андроидните очи да запаметяват снимки или прекалено точни зрителни представи.

-Вие трябва да сте пенсионер! МОдел BGZ12 с жива телесна обвивка и металически кости! Мислех си, че всички сте извадени от употреба. - ентусиазирано ми заговори едно момче от охраната.

– Както виждате старата технология все още си я бива! А и важното е "какво имаш...

- В саркофагът си." - довършихме, придобилата известност, напоследък поговорка. - Стая N 90, в опашката на лястовицата, госпожа А. Вилерок ще ви очаква.

- В опашката казвате - погледнах недоверчиво охраната.

-Ако сте журналист бихте могли да измислите и други епитети - пошегува се събеседникът ми.

-Благодаря, но няма да се възползвам от предложението ви.

Приближих се към централната сфера, чиято обвивка бе нашарена с множество килийки по цялата си повърхност. Влизайки в някоя от тях, външната сфера се завъташе спрямо останалите обвивки и по този начин спестяваше време за пътуване, тъй като както, килийката на гостите, така и желаният кабинет се придвижваха един към друг. Най-модерните сгради, независимо от външният им облик или размери, представляваха на практика такива сфери, обвити във външна обвивка с желанта форма. Постоянното въртене на слоевете в сферата, както и завъртането й в цялост, създаваше нейна собствена гравитация. Централно разположен в нея, се намираше електо-мотор, който действаше, като ротор, създавайки енергия, при завъртането си. 

Секунди след, като си избрах килийка се намерих срещу г-жа А. Вилерок, която ме посрещна студено, както често се случва на журналистите, но много по-често на безизвестните стажанти.

- Заповядайте г-н Хоук. Как мога да ви бъда полезна? - започна, тя с неутрален тон, който само се подсилваше от светло лазурените й очи. Впрочем всички най-скъпи и нови модели андро-форми бяха обзаведени с точно същите очи. Смяташе се, че светло лазуреният цвят е съвършен и единствената му алтернатва бяха някой нефритени нюанса. Тъмните очи бяха забравени, като "прозаични". Лицето й бе красиво, без дори намек за някое дребно несъвършенство, а тялото със сигурност бе излято по калъп на актуалният супер модел през тази декада.

-Благодаря Ви. Представям списание "наука и бъдеще" и за нас са интерес слуховете около неизправностите на моделите с по-възрастна човешка форма.

–Сериозна организация, като вашето списание, не би трябвало да се влияе от подобни, нелепи слухове. Ако някога налице са съществували проблеми с андро-форми, то те са се наблюдавали при по-старите модификации. Да речем, като вашата. - усмихна се ехидно тя.

–От къде си направихте заключения, че моята андро-форма е стара? - учуден попитах, започвайки да се опасявам от наличието на скенер в стаята.

-Нима не е очевидно?Неправилно сини очи, но не светло лазурени, симетрията на лицето ви е далеч от съвършенното, притежавате изкуствени системи за дишане, които ви пречат с режим на  задъхване. Та вие сте толкова несъвършен!

-"Важното е какво имаш в саркофагът си."

- Ах, да! - отвърна тя през смях.

- Относно проблемите с новите андро-форми, говори се, че при контакт с диви животни или ренегати са неадекватни.

-Слуховете са такива и толкова, каквито може всеки от нас да измисли. Защо мислите, че ме интересуват?

- В случай, че не ги опровергаете, неависимо от тяхната заблуда, хората могат да приемат за истина, тази неистина...

-Хм....Добре, ще ви разведа из нашата лаборатория и ще ви докажа, че с андро-формите ни няма проблеми. - тя предаде няколко команди на кабинетът си и след кратко време, зад мен се появи входът на лабораторията. Вътре забързани хора или по-точно андро-формите им работеха върху нови раработки.

-Ще ви представя нашият най-нов и съвършен модел, който ако бъде пренесен назад във времето, без съмнение, ще бъде приет, за обикновен човек. По-скоро необикновенно красив. - настроих се скептично, тъй като повечето инжинери винаги имаха някой панаирен коз-джунджурия, с която да замажат очите на обикновенните прозаици. И все пак загубих думите, когато от прототипната камера, както Афродита от средиземноморската пяна се появи високо същество с руси коси, виещи се като филизи около статуя на богиня. Зелено-сините й очи присвятваха, като мънисто на някое жреческо бижу и само меките й извивки и дългите крака можеха да разсеят вниманието ми.

- Дори и на ретро любител, като вас тя се хареса. - отбеляза със задоволство тя.

-Действително, тя е като богиня, но като ваш прототип, човешката й форма не може да е възрастна?

-Да, тя е само бебе, но с новата, подобрена, обучителна система ще направим от нея супер модел само за 3 месеца.

- За 3 месеца!!! Дори за знанията нужни на състезателите в силовите спортове е нужна година и половина, за да бъдат усвоени.Невъзможно! - тя се усмихна с превъзходство.

-В централата ни вече имаше един случай. Каква възраст давате на човешката форма, която притежава най-известната певица-модел Фамия Глория?

-Предполагам на 23-4 години.

-Хах! Нищо подобно - 7 месечна е. - отново ми се усмихваше, сякаш обясняваше на някой изостанал ученик.

- В такъв случай, бихте могла да ми покажете някоя андро-форма с по-възрастна човешка форма?

– Виждам, че в противен случай, не бих могла да ви разубедя, относно митовете за проблеми. Извън политиката на компанията е, но ще ви покажа Франк Чан в присъствието на кобра, като доказателство.

- Франк Чан от Сингапур, който опита да създаде пиратска версия на андро-форма?

-Да г-н Хоук, същият.Последвайте ме, ще се спуснем дълбоко под земята в подземията. - отправихме се към асансьор от старият тип, спускащ се в шахта. Пътувахме около 3 минути и трябва да сме слязли на 200 метра под земната повърхност. Коридорите водещи от асансьорът към подземията бяха зле осветени, хладни и с мухъл.

- По наттатък ще се наложи да използваме сензорите за тъмнина. - каза ми тя и продължихме към лепкавият мрак. В даден момент, почти се спънах в плочка и тя изкънтя пронизително от ударът. - Използвайте сензорите си, за какво друго са ако не за сега? - вървяхме още около десетина минути, докато не отвори странична врата и не се шмугнахме в нея. Стаята бе килия с ниша за саркофаг, а на единственото легло лежеше красив мъж със същите светло лазурени очи, като придружителката ми. В ляво от него на подът бе поставен терариум с клатеща заплашително глава кобра, а до нея малка паничка с остатъци от някакъв дребен гизач в нея.

- Г-н Чанг, имате си посетител - г-н Мохито Хоук от списание "наука и бъдеще". - г-н Чанг се изправи и се здрависа с мен.

-Г-н Хоук е тук, за да се увери дали сте адекватен при контакт с диви животни. Искам да извадите кобрата от терариума и да ни демонстрирате, колко безопасно ще е това.

- На вашите услуги Госпожо. - рече той и извади злокобното влечго от заграждението му, без каквито и да е признаци на безпокойство, освен естествената гнусливост от змиите. Той и шепнеше нещо и подхващаше гъвкавото й тяло, кето се извиваше в ръцете му. След малко я върна на мястото й.

- Както видяхте г-н Хоук, нито Г-н Чанг или аз, нито змията изпаднаха в някакъв дискомфорт. Г-н Чанг заемете предишната си позциция и отново помислете върху вашите минали деяния.

- Действително реакциите ви бяха съвсем нормални. Благодаря ви г-н Чанг. - казах и отворих вратата пред г-жа Вилерок.

В същият момент от тъмнината изскочи тлъста и нахална хлебарка . Г-н Чанг и г-жа Вилерок наддадоха отчаяни викове и не след дълго се гърчеха на пода, както впрочем и кобрата в терариума.Извадих от джобът си една кибритена кутия, мой детски спомен и хванах хлебарката в нея. Излязох в коридорът и захвърлих хлебарката някъде в тъмнината. След минути се появиха медици, всъщност инжинери по подръжката на андро-формите, които активираха отново двете машини, както и кобрата. Не след дълго с г-жа Вилерок се намирахе в кабинетът й.

- Това, което се случи в подземията с г-н Чанг си остава нашата малка тайна. В крайна сметка , при някой специфични климатични условия и най-съвършенните андро-форми, могат да изпитат известни, малки проблеми.

- Ако действително тези проблеми са толкова незначителни за вас, не би трябвало да се безпокоите от излизането им наяве? -тогава тя се усмихна за пръв път искрено.

- В такъв случай и вашият редактор не би имал нищо против да открие, че за него работи ренегат. - почувствах, че ми става топло.

- Нима намеквате, г-жо Вилерок, че съм издирван от полицията престъпник, който освен всичко е проникнал през щателната ви охрана? Звучи доста налудничаво, ако ми позволите.

- Г-н Хоук, от години изпитваме проблеми при среща на андро-форми с диви животни. Понякога дори, нестабилност може да се наблюдава, когато в близост е активна човешка форма. Когато влязохте днес в кабинета ми се почувствах неспокойна. При цялото ми уважение с тази стара "андро-форма", която използвате сте далеч, от красавците, които биха могли да ми създадат такова усещане. И ако на скенерите изглеждахте, като стара андро-форма, защо не всичките ви кости са от метал? Или защо се препънахте в тъмнината?За разлика от присъстващите и изкуствената змия, вие не изпитахте никакви притеснения от хлебарката. Има много въпроси без отговори. Къде се намира нашата душа - в тялото или извън него? Убедена съм, че не е само в тялото, в противен случай андро-формите, нямаше да изпълняват функциите си успешно. Не е и извън тялото, тъй, като то щеше да е един камък, който да бъде наша котва.  Предполагам, че душата е облак, обхващаш всяка част от вселената, както е и с гравитацията. Прекалено далеч, от центърът на този облак, влиянието й е прекалено слабо - пренебрежимо ниско, по-близо -  основополагащо. И макар това, все още не знаем закономерностите, влияещи върху този жив облак. Облаците на дивите животни и ренегатите, както и на хлебарката, размиват облаците на собственикът около андро-формата му. Нека това остане между нас.

- Разбирам ви. Заслужавате спокойно време, в което да отстраните този проблем.

-Довиждане г-н Хоук. Може би пътищата ни ще се пресекат отново някой ден.

- А може би облаците ни. 

На извънземните с любов

Обръщайки се назад след поредното хлапе използващо невменяем за мен жаргон, аз се обръщам назад, към моето собствено детство. Както изглежда не чак толкова далеч, за да забравя радостта от шегите, но и в непреодолима дистанция от мен, която никога няма да стопя. Този спомен ме накара да изровя от таванските кашони, някогашната си дървена сабя. И така, Пандора освободи една отдавна забравена история.

Трябва да сме били пети клас, демокрацията бе победила. Хората говореха за хубавата Америка, прекрасния живот там и богатствата, сякаш да е Багдат от средновековието.И ние се радвахме за демокрацията, макар да не ставаше за дървено скривалище или площадка за игри. Все още имахме страх от учителите, но както сивите мишки, щом останехме сами измисляхме някоя пакост. Чувствахме я, като дълг, но й се радвахме, като на забавление.А колко от вас са ловили в голямото междучасие риба, за да я занесат до дома в тетрадката по математика?

Обедна почивка е и Никола прескача от крак на крак. Нещо го мъчи, знаем, че е намислил беля и е голяма щом мълчи. Започваме да го дразним, докато не избухва и не разкрива, че е най-умният на светът и между другото е открил как да прониква във военен склад наблизо. Военен означава - смел, непобедим и геройски. Вече си представяме, как раздаваме на момичетата комплект противогази и те припадат...от възхищение към нас. Чупим се от часът по трудово и вместо съзиданието на ваза със струг, избираме олигархичното разграбване на складът. 

Теорията обаче леко се различаваше от практиката - военният склад наистина си беше там. Както постовите и високите огради... След едно скришно кьоше следваше плетеница от бодлива тел. "Излезе ни късметът" - рече Марио и започнахме да я свиваме и изправяме,докато се скъса. Шмугнахме се през процепът, който направихме и тихичко се приближихме към занемарен склад приличащ на хангар. Само Али Баба е изпитал същото, което и ние...може би и Димитър Общи след Арабаконак, но имаше толкова джунджурии, че след, като всеки грабна, каквото можа се почувствахме невероятно ощетени за останалите неща, които не грабнахме. Следваше седмицата на противогазовите маски. Навличахме ги в междучасията и тръгвахме да плашим хората в близката градинка с "обявената тревога". Само три дена по-късно ни извика директорът. Така получих първото си мъмрене.

Последваха месеци на затишие, в което, като разпиляни четници не смеехме да гъгнем, за да не ни изритат от "елитното" ни училище. Макар, че по онова време всички училища бяха елитни. Но не минаха и три месеца и Стоян прояви признаци на неспокойствие, на някаква абстиненция към белите. Първо ни започна по тънката струна:

"Нашите нали са лекари, и ми обясниха за нова наука - генетика, където можеш от бълха слон да направиш."

"А можеш ли от пясък да направиш шоколад?" - с голям интерес и изострен апетит се обажда Явор.

"Ще ги питам, но сигурно може. То е проста работа - взимаш клетка от котка да кажем, слагаш я в яйце и то се излюпва коткопиле."

"Ей, това си е голяма работа, бе Стохи! Я разпитай повече, за да опитаме." - предлагам с детският си акъл.

"Айде да върнем динозаврите, като в оня филм (Джурасик парк). Ще е супер забавно, тука на поляните да има тиранозаври, а гаргите да ги гонят птеродактили." - фитилът вече гори и знаем, че няма връщане назад. Ще се клонира, без да знаем, че така се нарича и ще създадем, видове, които даже в Софийската зоологическа ги няма.

На следния ден Стохи е донесъл 3-4 спринцовки с игли, чисто нови, както и една кухненска престилка, така е гледал, от докторите. След училище невинно се насочваме към близкото блато или "операта", защото през лятото и есента се раздаваха неверояти жабешки арии. За късмет жабите тъкмо са снесли лентите си с яйца. Улавяме няколко и със спринцовките изтегляме съдържанието на две килийки. Всичко върви по план. Сега ни трябва гущер, от който да вземем кръв и така ще се роди подводен гущер....предполагаме. Нещеш ли, Марио натиска своята спринцовка и течността от нея му пръсва в очите му. Експериментът е прекратен, следват две безутешни седмици, в които Марио изпада в минорното настроение на осъден на смърт. Всеки ден очаква да се превърне в мутант жаба-човек и логично да умре. 

Един ден не издържа и пита преподавателя по биология, колко време му оставало. Учителят поразучи въпросът и секретната ни операция бе разкрита. Този път се измъкнахме само с мъмрене от класният ръководител. Довиждане коткопилета, довиждане динозаври!

Поредното лято се е изгубило зад дърветата при дядо и баба. Училището отново започва тягостно със съзнанието, че ще има безкрайна математика, но все пак старите пушки са все още там. Ще вършим отново бели, този път по-големи от предишните.

Боби е гледал предаване за космосът и извънземните. Били с продълговати глави, имали космически кораби, а цигарите си запалвали с лазерен заряд. Ами ако можехме да се доберем до лазерна запалка, колко бели само ни очакваха! Само да установим контакт с извънземните и е наша. Нямаше да осъзнаят, кога са я "загубили". Те така и така са червиви от лазерни запалки, няма да им е мъчно за една.Корабите им няма да пипаме, макар и тях да си ги бива. Ако ли запалките им са кът, то тогава само ще си поговорим с тях и толкова. Много от нас знаеха, колко неприятно е да ти скрият топката.

Фантазиите ни отново заработиха на пълни обороти. Въпрос:"Как да прикоткаш чуждоземна, космическа цивилизация, без да знаеш адресът й?" Първоначално решихме да викаме силно към небето "Извънземни", но после, някой логично заключи, че може да не преминем стратосферата с гласовете си. Така, че тази идея отпадна. Да ги повикаме с лазер? Но точно с лазер не разполагахме. С радиостанция? Военните щяха да ни проследят и да развалят всичко. 

Тогава на Александър му хрумна, че може да използваме светлинен фар. Добра идея, но как да довлечем фарът от Балчик до мотопистата в Емил Марков? Докато не ни усени идеята, да съберем многото изоставени гуми по пистата и да ги запалим. Така, извънземните щяха да ни забележат.

Двете седмици усилена работа след училище по струпване на стари гумите, преминаха неусетно. Струпахме на куп поне 80, замислихме протокол по посрещането на извънземните. Купихме 4-5 пакета с вафли, както и кока-кола. Все пак това не бе кръщене, а мастита среща между далечни цивилизации. Даже навлякохме омразните костюми, които родителите ни подготвяха в началото и края на всяка учебна година. 

Всичко бе готово, кибритите палаво дрънкаха по джобовете ни, а тетрадките, които разкъсвахме за подпалки, жално скимтяха. Но напредъкът изисква скъпи жертви така, че мъжествено се простихме и с контурните карти,а с радост изгорихме математиките си.

Огънят в началото срамежливо пъплеше, без да напредва. Не можехме да си позволим провал, съдбата на междукосмическите отношения, висеше на косъм, и този косъм трябва да е бил на нечия от нашите глави. След около 15 минути успяхме в разпалването на буен огън и се отдалечихме на десетина метра от горящата купчина гуми. За нещастие бяхме пренебрегнали важен факт - когато гумите горят се отделя гъст, черен дим, който щеше да закрие огъня от взора на извънземните.

Не само, че закри взорът, но покри с черна мъгла районът в радиус от една пряка. Но вместо извънземни довтасаха, разтревожените съседи, пожарникари и полицаи. Последва голям скандал и тръгнаха да ни водят към районното. Тогава Стоян се сети за вафлите и колата и изтича към огъня. Остави ги в близост до него и надраска набързо - "На извънземните с любов", в случай, че дойдат, когато нас са ни отвели, поне да знаят, че сме чакали. После дълго го ругахме, че не е написъл поне имената ни. Та как иначе ще ни открият извънземните?!

P.S.
Ако някой е срещал извънземни, нека ги пита за лазерните запалки, а?

Александрия

- Приятно ми е, Александрия.
- Здрасти, викай ми Господ. Приятелите ми за по-кратко ме наричат Бог.
Забавен каданс - скорост граничеща, до обратно врътване на ролката.                             Плесницата, отекваща от повърхностния слой на кожата ми, чак до сърцевината на егото, ми подсказва, че като цяло ситуацията не е забавна. Хвърлям неразбиращ поглед към Петър, хайманата със сигурност не ми поднася "Поклонението" на Веласкес. В този ред на мисли се обагрям в розово - комбинация от срам и израз на лицето напомнящ "Изгонването на Маврите". Отново Веласкес!
            Още от началото си знаех, че нещата няма да свършат никак добре. Сега затворен в саркофага, вече имам една сигурност, но не от онзи тип, който тежко затваря клепачите ти в еротичен сън, а от онзи - другият, нощта преди да ти отрежат главата до чорапите, моментът, в който се въртиш като електомотор, но в легло. Преди време пуснах Сина да слезе. А тея диванета, взели, че го разпънали в буквалния смисъл, пък после ми търсят Рай. Рай ама на куково лято! Е нищо де, само да се върна горе, такъв хубав Армагедон ще им дам, аз на тях, че Ледниковия период, ще им се стори комедия по Данте.
Всичко започна.....щях да кажа вечерта, но при нас горе, Слънцето винаги грее. Точно по тази причина главата на Петър ражда толкова прегорели идеи. Бе часът за косене на тревата. Какво си помислихте - "Бог по цял ден си виси на някой облак, налива се с амброзия и пощипва 99 девственици? Няма такива работи. Пък и девственици не ни останаха...
Ставам с големия взрив, косачката на рамо и съм на шестото небе - към рай грасът. Към втория ледников период съм готов с тревата. С право Петър казва, че е божествена. Припалваме в зенита на Слънцето по една. След минута сме на по-високо ниво - седмото не-бе. Разправят, че само боговете сме полудели. А когато димът от тревицата забули Слънцето, онези долу се втурват да колят за жертвоприношения, от страх да не загася Слънцето. Само работа ми създават - описвай го, този пожертвания, какви ги е вършил на Земята - бумаги.
              Ей го на! Вчера се наложи, да увеличавам администрацията - Бай Илия го сложих министър на Слънцестоенето - да гарантира на електората, че ще ги огрее. Бай Николайчо - вице на водата, хората вече искали само бяло злато. Тенденции, моля ти се! Само не знам какво да правя с Лазар, По цял ден лежи Мърдата, а съм го сложил за безсмъртието да отговаря. Викам му - Лазаре, стани!. Явно трябва чудо, защото онзи лежи и ми вика : "Върви по дяволите!. Прокарах ръката си по белоснежната брада и като се замислих отидох по дяволите. То пък и в опозицията не е работа! Оказа се, че онова диване Архангел Михаил - изпоклал всичко що има рога или повече от една глава. Та заварих един дявол с подрязани рогца и сумати женоря около него. Дяволска работа! Подхванах Лукавият отдалече:
- Може би постъпих с теб малко грубо, даже прибързано. Не трябваше да те хвърлям в джаза, така де в Ада, но като кипна и ме парва под лъжичката. - Лукавият се усмихна мило и отвърна:
- Боже, аз също съм грешен. Но дълбоко в сърцето си съм твой човек.
           Прегърнахме се братски. Усещах началото на новия триумвират - Аз като принцепс, Мишо и Дяволо де Антонио Пантерас. Делегирах на Дявола безсмъртието, на Мишо вътрешното министертво, че напоследък ангелите си падат. Доволно потривах ръце мислейки си за почивка някъде между Кентавър ZATS-230 и Риби DDM 1903, тъкмо щях да направя една PR акцийка сред зелените човечета. Кланяха се на някъкъв местен провайдър. Не понасям монополното положение!
И така, стегнах си ефирът, казах на Синът, какво да прави докато ме няма и заявих, че до хилядолетие се връщам. Даже метнах на еднин пастир 4 скрижали със закони, да не се изтребят хората, докато ме няма. А в последствие разбрах, че инфлацията е изяла полвината от тях. Добре, че не изръсих стамболовката.....
             Връщам се аз, след 2000 години, все пак светът не е създаден за един ден, а марсианския го изпипах. Какви марсианки създадох! Чудо направо, казах така на Срам (първия Марсианец): И създадох жената от плътта ти, с три гърди я дарих, крака до сливиците, очи едри като зърната й и дупе на мравка. Почитай я, мърсувайте и славете името ми". Разсеях ли се от тази жена, но забравих да си кажа името, сега пак местния провайдър бере моите плодове. А какви плодове имат тея марсианки!
              Та връщам се аз на Земята и още от небето, някакви метални конструкции запонаха да ме преследват, лазерни лъчи. Вбесих се, само да го пипна Синът! Какви ги беше надробил. Още от малък беше опасен с тези строители. Настъпя някое блокче, изпищя и ето ти метеорит. Един даже удари динозаврите в десетката. После колко приемно-предавателни протоколи изписах...И те души носят, а не всеки е за Рая
Връщам се на шестото небе. Шестото чуство ми подсказва, че нещо не е както трябва. Престарялите ми очи съзират шест Архангеоловци Михаилци. Хм, не съм пил отскоро. Приближавам се да разбера каква е тази работа, очевидно не е като онази...
- Какво е станало Михаиле!
- TRUE POWER OF THE DARK SIDE! - отговарят в един глас и вадят някакви лазерчета. За мен разбира се, е детска играчка да се справя с тях. Така си мислех докато не усетих, някой да ми диша във вратът. И то не като Мадоната, а като астматик. Хм, не помня да съм изобретявал астмата! Обърнах се рязко. Някакъв болен тип с каска от черен фритюрник, изсъска, че било дошло време на тъмната сила. Не бях убеден и го изпарих.
              Оказа се, че докато ме няламо, хората ми измислили многобройни карикатури, направили даже графити по сградите. Странна работа имаше и красиви, де. Петър загубил ключовете за Рая и като вадил новите, ключарят си направил копие. Сега и Петър има наместник на земята. Малко по-рано Михаил организирал подкастряне на глави в Месопотамия. Четри пъти. После пък Нитше пуснал слухът, че съм мъртъв. Аз пуснах слухът, че той е мъртъв и онзи взел, че ми повярвал...
           Като видях, какви са ги надробили чедата ми, свят ми се зави. Някой си Ръдърфорд счупил атомът и хората, като стадо, започнаха да разглобяват къде що видят - атоми, уран, магнезий и електрони. Покрай това успели да разбият два града и няколко електроцентрали. Както се казва – "да отидеш с деца на атомна електроцентрала".
          Дяволът също не бе останал по-назад, почнал да прибира комисионни за безсмъртието - по една душа. Вече Гьоте беше в купа, а ми беше любим автор! Учените също ми лазеха по нервите. Оказа се, че някога имало войни-монаси. Сега имаше войни-учени. А като раздавах акълът, последните бяха пак на някакви експерименти. Виждам открили са и експерименталния Рай. Толкова години с тектонични движения заделях тая пуста Америка, пък хората взели, че я открили. Да ти се невиди любопитството, Колумбе!
             Реших да взема нещата в свои ръце, когато искаш да свършиш нещо, както трябва, не го поверявай на Лукавия и Михаил! Слязохме с Пешо. Преди това запалихме една за отскок, добре де и за смелост, такива промени само за 2000 години! Тома също се включи. По едно време се закашля и разправя:
- Ти си Бог!
- Казах ли ти, а ти не вярваше!
            Както и да е. Слязохме в Египет - попаднала ми бе брощурка. Фараони, пирамиди седемте чудеса на Света, малко ли чудеса им бях сътворил на хората - сексуална възбуда, бебе-изненада, смърт, пък решили да си правят техни си, ама нейсе.Пирамидите наистина бяха огромни. Почудих се на архитектурния замисъл. Гидът ме светна, откъде душата отивала при Бог(при мене!), през някаква ниша.Само подвеждат хората. Петър се занимава с мъртвите души...аз нямам нищо общо.
              Влязохме и вътре. В пирамидата на Снофру - наричат я Хеопсова. Можех да проследя еволюцията на Мастабата. Ако знаех, какви ще ги сътворят хората, едва ли щях да се замислям в мракът и да ги изобретявам. Но речено - сторено! Много камък, много нещо бяха употребили, повече отколкото пред НДК – абе прахосници! По едно време, дори се загубихме с Петър и ако не бяхме от друг свят, да сме умрели от страх. В един момент, чувам реч - позната, някак. Това не е ли...."български" отговаря с мене Петър - "Кукленския модел на Рая. Онези дето мислят, че си им сънародник!":
- Ей голяма конструкция братче! – възкликва единият.
- Това е колосална конструкция! Всеки един камък е с маса над 2 тона. Пирамидите са изградени от 2374 камъка. - с гордост заяви египетския им авер.
- Хм, така като го гледам, - след пет минутно мълчание заяви единия - 200 кила тротил и ке падне...
              Не бях съвсем сигурен, дали аз съм измислил и българите, но ако им покажех света, през моя поглед, за нула време да са изчислили колко тротил му е нужен. По едно време Петър се зазяпа в една ключалка - професионално увреждане му е. Не след дълго тя извънтя и фараонската камера бе отключена. Ала тъммните балкански субекти ни чуха.
- Стой, че сега те утепах!
- Аз съм Господ! - с достойнство му отвърнах.
- Аз пък съм Стоичков! – апострофира ме единия от тях и извади пистолет. Действително приличаше на Стоичков, не в лице, но в манталитет.
- Но както е това? - попита объркано Петър.
- Тоба е браунинг. С натискане само на този лост, мозъкът ти ще се размаже на стената.
             Накараха ни да влезем в камерата на фараона. Красиво обзаведена зала, но събрала доста прах. Имаше и много злато. Нашите похитители го нарамиха, а нас затвориха в саркофаг. Решихме да обладаем тленните останки на фараонът, за да не скучаем докато ни освободят. По едно време, чухме удари по саркофага. Дори някой бръкна с делвата със сърцето.                               Развиках се, докоснаха ме по новеничкият ми миокард. Този ден повече не ни обезпокоиха. Но на следния, някой разби саркофага и трупът, в който се вселихме бе разглобен и разпродаден по всичи краища на света. Божествената ми промисъл си спомни за Орфей, но той бе от тракийската митология. Хората, пак бяха объркали нещата ...
              Само да се разградя от тези кости и такова глобално затопляне ще им дам, аз на хората, че след потопът няма да смеят да напишат нито стар, нито нов завет. А пък на тарикатите от Север ще спра Гълфстрийма. Да видят те къде зимуват раците... Направих ги за да се обичат, да близват ближния, а те какво?Така, че ближете се докато е време!

                Странен шум размътва тягостната тишина, така характерна за днешните, а и някогашни пирамиди. Тежко дишане и предчувствия, че някой отново ще ми мърмори за тъмната страна. Докато не усетих една ръка на върха на брадата си...имам дълга брада. Отрони се едно "Оу", след което:

- Приятно ми е, Александрия.

- Здрасти, викай ми Господ. Приятелите ми за по-кратко ме наричат Бог.

Някой неща се случват, така както трябва, не зависимо от божествената воля. Или в пряка функционална зависимост на експонентата от...

Имаш ли огънче?

Можеш да видиш всичко в чаршията на Анталия - уханни подправки от изтока, парфюми от Париж, проститутки от Русия или качествена дрога от Иран. Един мравуняк, по-голям и по-грешен от античен Вавилон.
Мустафа бягаше по една от малките калдъръмени улички и сякаш се бе изплъзнал на преследвачите си. Плячката му не бе особено ценна,но все пак щеше да му стигне за седмица. По улицата се зададе бездомник, когато вече се разминаваха, той го попита:
- Имаш ли огънче?
- Не. – отвърна и отмина още по-притеснен Мустафа.
- Имаш, но още не си го видял. "Поредното луднало старче" - помисли си Мустафа и забърза по пътят си.
Едва на следващия ъгъл забеляза двама офицери разпитващи минувачи. Беше засилил с бърза крачка и всяка промяна в движението му щеше да се набие на очи. Продължи страейки се да не издава бушуващото напрежение. За щастие полицаите не му обърнаха никакво внимание и той изчезна зад следващия ъгъл. Беше спасил плячката си. Едноседмично продължение на живота му. Всъщност последните няколко месеца, всеки удар беше последен. Щеше да се захване с честна работа това си повтаряше, като молитва и също като такава, не се сбъдваше. Не искаше нещо осбено, просто се стараеше да оцелее – да платиш дълговете си и да останеш жив...
Сутринта се събуди изморен сякаш е изтискан и вече непотребен плод. Цяла нощ се луташе из ужасяващи видения и кошмари, нуждаеше се от едно кафе. Облече се набързо и отседна в " Малкия Ню-йорк" кафето на Юсул, поръча си едно гъсто и силно и запали тежките цигари. Вечерта преди да заспи беше прегледал плячката, този път надмина себе си. 150 годишни бижута проиведени по специална поръчка. Непременно щеше да се изнесе и то бързо, тези риби не оставяха нещата така. А турската полиция имаше лошият навик да си върши работата, когато проблемите опрат до големците,ставаше направо прецизна. Кафето не действаше, единственият ефект, който донесе бе да го изнерви. Странна тежест се носеше из въздуха и не беше нито смогът, нито ориенталската музика. Някакво очакване свисше, за нещо лошо. Тогава забеляза пожарната кола паркирана на съседният тротоар и пожарникарите останали в предградията на съзнанието му придобиха очертания пиещи кафето си на съседната маса. Дали това е лошо предзнаменование? Или може би....
Разнесе се вой на сирени, скоро съгледа първата патрулка да барикадира долния изход на площада. След това зад себе си долови шума от друга. Нямаше съмнение, че са по петите му, кварталът бе спокоен и присъствието на блюстители на реда - рядкост. Стана и побягна без да има идея какво да стори в последствие. Завардят ли изходите единственият му шанс да се измъкне от примката бе да полети, а това не бе лесна задачка без крила.Вече бяха там, като цербери на Адови врати, заграждащи всяко малко изходче. Тогава в съзнанието му отново се появи пожарната кола, притича към нея и за щастие вратата се оказа отворена. Ключовете сякаш очакваха тъкмо неговите пръсти и го привикваха от машинното табло. Усетили се какво става пожарникарите хукнаха след него. За късмет Мустафа имаше ловки и бързи пръсти, под които двигателя изръмжа, като дракон и колата потегли. Включи сирените и така реализира една от детските си мечти - обикаляйки града с шум и блясък. Когато приближи патрулката, намали, преценявайки дали има шанс да ги заблуди, че е редови пожарникар, изскочил облечен цивилно от дома си, повикан по спешност? Трябва да се пробва. Измир не бе любимият му град, но и затворът не го биваше. Като точното момиче, с кофти дрехи....
Полицаят ловко се хвърли в патрулката, направи му път и му махна за поздрав. Мустафа отвърна на поздравът и натисна газта, оставаше му да паркира близо до дома си, за да събере ценностите си и да се изенсе. Но накъде? Най близо беше Сирия, поназнайваше арабския, защото работи 3 години на строеж в Ливан. Докато се връщаше към онеи тихи години съзря в огледалото за обратно виждане как групата пожарникари от кафето достигат до патрулката и тя със свистене потегля. Може би нямаше да стигне Сирия. "Каквото отреди всемогъщия" - тръпки на страх преминаха през гърбът му.
Колата се носеше като ламя по малките улички, но патрулката беше скъсила дистанцията на около 300 метра. Скоро щяха да го застигнат, което беше една от бедите ,защото вероятно вече имаше и хайка по дирите му. Въпрос на време беше да го хванат в клопка, а нямаше и никакво оръжие. Не, че един револвер ще те избави, но си е за предпочитане сам да си теглиш куршума, отколкото друг да ти направи подобна „услуга”.
На завоя видя нова патрулка и едва избегна удара. Съвсем не бе очаквал толкова скоро примката да се затегне. Все пак, закачи дясната й гума и изкара един потенциален участник в гонката - "Фенер-Бъхче - Мустафа, 0 на 1!" . Тогава в далечината съзря черният дим - като от горяща пласмаса и килими, беше тъкмо в посоката му, а колата, която шофираше, бе предназначена точно за тези къщи. Нямаше откъде да знае, а вината не е негова...
Къщата вече придобиваше очертания на улицата пред нея се бе събрала тълпа. Намали, когато различи бездомникът от предишния ден и спря. Просякът го приближи и попита:
- Имаш ли огънче?
- Имам - рече Мустафа дрезгаво.
Слезе от камьона и съзря жената и малкото в ръцете й, които се задушаваха на малката тераска. Нещо топло в Мустафа сякаш се зараждаше. Той или другите? Винаги ли щеше да спасява своята кожа? Обърна се към стареца и видя в бадемовите му очи собственото си отражение, пречупено от сферичното око. Усети топлина и сързя огнената арабеска на собственият си дух.
Хората разправят, че когато Мустафа прехвърлил майката и детето от горящата къща на стълбата, къщата се срутила. Огънят бил толкова мощен, че всички притворили очи, за да се предпазят от искрите. Следващият момент оранжеви пера се посипали по цялата улица.
Има хора, които развяват огнени знамена и лозунги през целият си живот, но огънят в тях е абстрактна сила – светлина от крушка. Други горят със студен пламък отвътре, за да изгорят, като звезда един ден.